Като излезли от голямото пазарище, хората се озовали пред украсен дворец. Влезли в него и видели знамена, мечове, лъкове, щитове, закачени на златни и сребърни вериги, ризници, обковани с червено злато. Из коридорите имало скамейки от слонова кост, инкрустирани със злато, покрити с коприна. По тях лежали мъртъвци с изсъхнала кожа.
Спрял се Муса, гледал красотата на двореца, здравата му направа, удивителния му градеж — от съвършен по-съвършен, с прекрасна архитектура, и забелязал изсечен в стената от зелен лазурит следния надпис:
Виж, човече, хубаво огледай!
Първом запомни, след туй — иди си
духом-тялом честен и пречистен.
Всеки — край го чака там напреде.
Виж прекрасни домове красиви.
Някой в тях се мисли май на вечен!
А каква бе ползата, човече?
Дом, пари от смърт не ги спасиха!
Те надежда хранеха, но пак
влязоха във гроба тъмен, хладен!
Бяха на върха човешки чак —
под земята няма сит и гладен!
Може и да викат — нямат глас,
нямат дом, богатства, огърлици,
и лица си нямат — всичко в прах
е покрито — тежък и безличен.
Прах изпълва гнилия им труп,
бузи румени са в черна пръст изваяни.
Яли, пили — няма нищо тук,
че в земята са сами изядени!
Емир Муса наредил да запишат стиховете и продължили пътя си из двореца…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че емирът и хората му стигнали до голямо открито пространство. От четирите му страни имало четири високи и широки зали, изградени от злато, сребро и разноцветни камъни. По средата — водоскок от мрамор, до него — копринена шатра. В дъното на всяка зала били вградени чучури с басейни, изградени от бял камък, от чешмите течали потоци и четирите потока се събирали в езеро, изградено от разноцветни камъни.
Влезли в първата зала — тя била пълна със злато и бяло сребро, бисери, накити, скъпоценни метали и ракли, пълни с червена, жълта и бяла коприна. Отишли във втората зала, отворили хазната в нея — тя била пълна с оръжия и бойни доспехи: позлатени шлемове, даудови ризници, индийски мечове, прави копия, хорезъмски пики. Влезли в третата зала — там имало няколко хазни, заключени с катинари, от тавана висели завеси, обшити с най-различни шевици. Отворили едната — тя била пълна с оръжия, инкрустирани със злато, сребро и скъпоценни камъни. В четвъртата зала също намерили хазна. Отворили я — била пълна със съдини за ядене и пиене от злато, сребро, кристални чинии, чаши, инкрустирани с прозрачни бисери и бокали от оникс. Всеки започнал да си взема каквото му харесало, всеки войник — колкото можел да носи.
Когато решили да излязат, забелязали в една стена врата от ковано желязо с вградена в него слонова кост и абанос и обкована с блестящи златни гвоздеи. Тя била закрита от завеса, обшита с най-различни шевици, с катинари от бяло сребро. Огледал шейх Абдул Самад тези катинари и ги отворил. Хората се оказали в мраморен коридор, от двете страни били изрисувани изображения на зверове и птици, всички — от червено злато и бяло сребро, а очите им — от бисери и якути, които удивлявали всеки, който ги погледнел.
От там влезли в красива зала. Когато я огледали, Муса и шейх Абдул Самад останали поразени. Пресекли я и влезли във втора зала от полиран мрамор с вградени в него скъпоценни камъни. В дъното й имало голямо кубе, чиито камъни били обковани с червено злато. По средата на това кубе имало друго, цялото от мрамор, с изрязани прозорци, поставени в рамки от изумруди, каквито никой цар не можел да си позволи. А вътре в него имало копринена шатра върху колони от червено злато, по тях — образи на птици, нозете им — от зелен изумруд, под всяка птица — подложка от прозрачен изумруд. Зад фонтана имало ложе, обсипано с бисери и драгоценни камъни. А на ложето — неволница като ярко слънце. Била облечена с наметка от прозрачни изумруди, на главата й — корона от червено злато и диадема със скъпоценни камъни, на шията й — огърлица, на челото й — два камъка, блестящи като слънца. Самата тя сякаш гледала дошлите. Зачудил се емирът на нейната хубост, смаяли го красотата й, руменината на бузите й, чернотата на косите й — човек да помисли, че е жива, а не мъртва.
— Мир на теб, неволнице! — поздравил емир Муса.
— Аллах да те вразуми! — възкликнал Талиб бен Сахл. — Тази неволница е мъртва, тя няма душа! Как ще ти отговори на поздрава! Та това, емире, е изображение, умно натъкмено! След смъртта й са извадили очите й, подлели са под тях олово и после са ги подлепили на старото им място и те блестят, сякаш тя си мърда клепачите, и който я гледа, струва му се, че примигва.
Читать дальше