Хиляда нощ - Том II (Том II)

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Когато пророкът на Аллах Сулейман дойде с войската си на нашия остров, той изпрати човек при царя ни да му каже:

— Ето, аз дойдох! Спасявай душата си от бедата! Подчини ми се! Приеми моето послание, строши идола си и се поклони на единствения бог господар! Ожени ме за дъщеря си, както се полага по закон! Ти и всички, които са с тебе, нека кажат: „Няма бог освен Аллах! Свидетелствам, че Сулейман е пророк на Аллах!“ Речеш ли това — ще имаш вяра и мир, откажеш ли — няма да ме спрат всичките укрепления на острова ти!

Дойде пратеникът, предаде на царя посланието на Сулейман, а той му отговори:

— Това, което той иска от мене, е невъзможно! Съобщи му, че ще изляза на бой срещу него!

Пратеникът предал отговора на Сулейман.

А нашият цар бе пратил своите поданици джинове да съберат войска. Събраха се хиляда хиляди. Към тях се присъединиха и други мариди и шейтани, които живеят по островите в моретата и по върховете на планините, той стегна войската, отвори оръжейниците и раздаде оръжие. И Сулейман също бе подготвил войската си. Той наредил на зверовете да се разделят на две и да застанат отляво и отдясно на хората. Наредил на птиците да литнат над острова, да нападат, да вадят очи с ноктите си и да удрят по лицата с крилете си. Наредил на зверовете да разкъсват конете. Сам той седнал в мраморно ложе с вградени скъпоценни камъни и облепено с плочи от червено злато, сложил везира си Асиф бен Барихия от дясната си страна, а везира си Дамарият — от лявата, човешките царе се подредили отдясно, царете на джиновете — отляво, зверовете и змиите — отпред.

Те се втурнаха срещу нас като един. Аз и войниците ми бяхме първите, който се опълчиха срещу Сулейман.

— Стойте по местата си! — наредих на войниците си. — Нека излязат срещу вас. Тогава викайте за двубой с Дамарият!

Но ето че изскочи самият Дамарият. Метна по мене огнена стрела и неговият огън се оказа по-силен от моя. Изкрещя така силно, че ми се стори, че небето се срути върху мене. Викна на хората си, те се втурнаха, вдигна се пламък, извиси се пушек, още малко и сърцата щяха да се пръснат. Птиците се биеха от въздуха, зверовете — из равнината. Бихме се с Дамарият, докато аз останах без сили, но и той остана без сили. Войниците и приятелите ми отказваха да се бият, племената ми бяха победени. Тогава Сулейман викна:

— Я ми хванете онзи великан велик с твърде неприятен лик!

Биха се хора с хора, джинове с джинове, войниците на Сулейман ни мачкаха, зверовете му ни нападаха, птиците му ни кълвяха очите, деряха ни с нокти или пък удряха лицата ни с крилете си. Зверовете хапеха конете, разкъсваха войниците и само телата им оставаха по земята като сухи палмови стволове. Поражението не ни мърдаше. Аз избягах от Дамарият, но той ме гони три месеца, настигна ме и станах това, което виждаш!

Когато джинът в колоната разказал историята си, хората го запитали:

— А къде е пътят, който води към Медния град?

Показал им той пътя и им обяснил, че той има двайсет и пет порти, но нито една не се виждала, дори следа не се забелязвала и че стените му изглеждали като къс скала или като желязо, отлято в калъп.

Ето че накрая хората стигнали пред този град и спрели. Емир Муса и шейх Абдул Самад се мъчили да открият врата или начин за влизане, но нищо не се получило.

— Слушай, Талиб! — заговорил емир Муса. — Каква хитрост да измислим, за да влезем в града? Трябва да има някаква порта, през която да се влиза!

— Да послушаме Аллах, емире! — рекъл Талиб. — Нека да си починем два-три дни, пък ще намерим начин, ако е пожелал Всевишният, и порта да намерим, и вътре да влезем!

Емир Муса наредил на един от стражите да обиколи града, пък дано намери следи от порта или вход. Стражът обиколил крепостта за два дни и две нощи без почивка, на третия ден се върнал, поразен от дължината и височината на крепостта.

— Емире! — казал той. — Не бе трудно да потегля от това място, където сме спрели, и да се върна, но порта не намерих!

Муса взел със себе си Талиб бен Сахл и шейх Абдул Самад и тримата се изкачили навръх планината, която се извисявала над крепостта. Оттам видели зад стените огромен град: дворците му се извисяват, кубета ярко заблестяват, със къщи здрави и красиви, потоци текат пенливи, с плод натежали са дървета, градините в росата светят, стени могъщи, но пък празен, потънал в тишина ужасна, и само бухали в ъглите, витаят птици във висините, над покривите гарван честен оплаква хора неизвестни.