Хиляда нощ - Том II (Том II)

Към ложето, където била неволницата, водело стъпало. На него стояли двама роби, единият — бял, а другият — черен, единият държал стоманена пика, другият — скъпоценен меч. Между тях била поставена златна плоча, върху която било записано: „В името на Аллах, милосърдния и милостивия! Човече, какво постигна, когато вечно се хранеше с надежда? Защо забрави, че краят вече и над теб се надвесва? Нима не знаеш, че смъртта вече те вика? Подготви се за своя край! На този свят може и да си богат, но в другия нищо не ще вземеш със себе си! Къде е Адам, първоотецът на всички хора? Къде е неговото поколение? Къде са царете, хосроите и цезарите? Къде са царете на Индия и Ирак? Къде са царете на пространствата? Къде са юнаците? Къде са великаните? Домовете им са празни, отдавна са напуснали близки и роднини! Къде са царете на перси и араби? Всички измряха и станаха на пепел! Къде е Харун? Къде е Хаман? Къде е Шадад бен Ад Ханаански? Къде е Зу-ал-Аутар? Къде са господарите сановници? Всички измряха. Аллах ги прибра завинаги, опразни домовете им от тяхното присъствие! Дали им стигна богатството до Деня на възкресението, когато те се готвеха да отговарят пред бога на рабите? Ти, който не ме познаваш, сега ще познаеш името ми. Аз съм Тараммуз, дъщеря на великия цар! Имах неща, каквито никой цар не е имал, бях справедлива към хората, делях всичко, раздавах и дарявах. Живях дълго в радост и доволство, освобождавах неволници и роби, докато не се появи вестоносецът на съдбите и аз паднах в обятията на бедите.

Така стана, че седем години не капна капка дъжд, не поникна тревица, изядохме всички запаси, с които разполагахме, смилихме се над добитъка си и го изядохме, докато не остана нищо. Тогава извадих пари, мерих ги с микияли, дадох ги на най-верните си хора, те избродиха всички земи, не остана нито педя, където не потърсиха нещо за изхранване, но нищо не намериха. След дълго отсъствие се върнаха. Тогава изоставихме парите и имането, затворихме крепостните порти на града и се оставихме на божието предопределение. Оставихме си съдбата в ръцете на висшия ни цар и както ни виждаш, измряхме. Тук е всичко, което сме изградили и спестили. Това е нашата история и след всичко, което сте видели, остава да го запомните“.

В долната страна на плочата били записани следните стихове:

Заплакал емир Муса при тези думи и рекъл:

— Благочестието стои над всичко и само който го осъществява, е пример за истина!

Огледал се и видял още един надпис на стената: „Смъртта е най-ясната истина, най-сигурното предопределение, страхът от нея е прибежище и спасение на душата. Вземи пример от онзи, който е влязъл при тебе в земята. Не виждаш ли, че посивялата ти коса към гроба те призовава, че изнуряващата ти душа за смърт ти съобщава? Пази се от последния си път и от божествената равносметка. Няма по-жестоко от човешкото сърце, няма по-велик от твоя бог! Къде са древните народи — урок за тези, които умеят да вземат урок? Къде са царете на Китай, хора пълни с безстрашие и мощ? Къде е Шадад бен Ад и всичко, което е сътворил и изградил? Къде е Нимруд, който потискаше и гнетеше? Къде е фараонът, който отричаше бога и не вярваше? Всички са победени от смъртта, от нея не се спасява нито голям, нито малък, нито мъж, нито жена. Взе си ги онзи, който ни дава живота в заем и разделя деня от нощта. Ти, който си дошъл на това място, който си успял да ни видиш, не се прелъстявай от нищо тленно на този свят в развалини, то е вероломно и коварно, гибелно и предателско! Вземи колкото можеш богатства, но не докосвай тялото ми и нищо по него — то е саванът над моята голота, единственото, което ми е нужно от този свят! Нека божият гняв ме пази — посегналият ще погуби себе си!“

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…