Иво Сиромахов - Още дневници и нощници - Иво Сиромахов (2009)

пак трябва да сменям темата:

- Слушаш ли чалга?

- Не.

- А стига бе! Ми кво слушаш тогава?

- Енрике Иглесиас.

- Тва кво е?

- Ми латино.

- Аха.

- Да.

Уффф, тая ме изтощава с тия разговори. Кво да говоря сега?

- Еми радвам се. Не слушаш чалга. Значи си различна.

- Мерси. Много си мил.

- Еми мил съм.

И сега кво да я питам? Аре, нема ли да си допива капучиното, че да

ходя да си ударя една чикия в нейна чест?... Помълчахме известно

време, тя си допи капучиното, избърса с пръст ъгълчетата на

устните си и ми каза:

- Иване, може ли да те помоля нещо?

- Може.

- Наште са на екскурзия в чужбина. Може ли да дойдеш да спиш у

нас, щото ме е страх да оставам самичка?

Гледах я оцъклен и благославях чудодейната сила на спорта. Само

преди няколко месеца бях отчаяният самотник Иван Грозни, а днес

най-страхотната пичка в цяла Русия, а може би и в света ме кани на

ебня. Този миг осмисли всичките ми страдания, всичките мускулни

трески, всичките тъпи диети и стероиди, които съм погълнал. Да

живее фитнесът! Той ме направи друг човек.

Отидохме у Анчето. Тя запали свещи, наля вино и ми пусна Енрике

Иглесиас. Тоя Енрике много жално стене, и квото и да си говориме

няма нито пауъра на Тони Стораро, нито финеса на Милко

Калайджиев, ама в тая ситуация не ми се влизаше в музикални

спорове. По едно време тя ми вика:

- Аз ще вляза да си взема един душ, а ти през това време ако

искаш разгледай колекцията ми от салфетки.

Хвърли ми един класьор със салфетки и влезе в банята.

И седя аз на кожения диван и вместо да гледам дербито “Шахтьор”-

“Зенит”, разглеждам некви шибани салфетки като последен

тиквеник. А и тая пача се къпа почти два часа. За тва време научих

скапаните й салфетки наизуст.

И в един момент излезе! Загърната в син халат, цялата ухаеше на

пролет. По краката й имаше капчици роса. Седна до мен и ми

прошепна:

- Иване, мокра съм.

- Виждам.

- Какво виждаш?

- Еми нормално е след баня да си мокра. Изсуши се, да не

настинеш.

- Иване, искам те.

И ми седна в скута и почна да се търка в мен.

- Иване, няма ли да се съблечеш?

В тоя момент изпитах известни подозрения, че нещата отиват към

секс. Тръгнах да се разкопчавам. Обаче шибаният цип на анцунга

ми заяде. Дърпам, дърпам, ама ципът захапал плата и не ще. Много

се ядосах. Викам:

- Не мога да си сваля анцунга.

А Анчето ми говори с дълбок, похотлив глас:

- Не се казва “анцунг”, а “анцуг”, Иване.

- Еба ли му майката как се казва. Ципът заяде.

- Дай на мен.

И взе да се мъчи с ципа. Ма се оказа сръчна и го отвори. Свали ми

горнището и почна да стене:

- О, колко си як, Иване, о какви бицепси имаш. Скъсай ме!

Не знаех как да реагирам. Никой досега не ми е говорил така.

Анчето се разпали още повече, взе да ми целува гърдите, свали си

халата и остана чисто гола. Тая гледка ме шокира. Аз много порно

съм гледал, но такова съвършено тяло виждам за пръв път. И се

натиска върху мене, и пъшка като невидяла. А аз стискам класьора

със салфетките и се чудя какво да правя.

И изведнъж тая откачи. Дръпна ми класьора от ръцете и го хвърли

на пода. Салфетките се разпиляха. Викам:

- Анче, дай да съберем салфетките, че стана мазало.

А тя:

- Майната им на салфетките – вика. – Искам те, Иване, искам те

сега.

И взе че ми изу долнището на анцунга. Или анцуга, както там се

казва. И почна да ми пипа пишката. Пипа я, пипа я – нищо. После

взе да я целува – пак нищо. Очевидно много се бях изтощил от

интелектуалните разговори във виенската сладкарница и не ми бяха

останали сили за секс.

Анчето се стара много, но нищо не се получи. След дълги

мъчителни и безплодни усилия, тя си облече халата, седна до мен

на дивана и се разрева.

- Що ревеш, Анче? – викам. – Някой да не е умрел?

- Умрел е. Кура ти е умрел.

- С рев няма да го съживиш.

- Няма. Трябва да спреш анаболите, Иване.

- Защо?

- Щото от тях не можеш да ебеш.

- Еми аз и без тях не можех. Никоя не ме харесваше.

- Е сега те харесват, ама кво от това? Не можеш.

- Е, не мога. Ма преди пък въобще не можех, щото не ме

харесваха.

- Толкова ли съм грозна, Иване, че не ти става от мен?

- Не си грозна, Анче. Мен от никоя вече не ми става.

- Много си мил.

- Еми мил съм.

И както седяхме двамата гушнати на дивана, се разплакахме.

Плакахме, плакахме, па по едно време сме заспали.

8 юли 1547

Събудих се на дивана у Анчето, гол и засрамен. Тя спеше дълбоко,