Джудит Рийвс-Стивънс - 12 те вятъра

- Не ми излизай с тия идиотщини за глобалното затопляне - предупреди го Айрънуд.

- Не казвам защо има затопляне, само констатирам факта. Ледът на целия континент се топи . - Той погледна Джес. - Ти на какво мнение си? Знаеш много за древния климат. На Антарктида някога било ли е толкова топло, колкото го представят стенописите?

На нея ѝ се искаше да изкрещи, че си губят времето в празни приказки, макар да знаеше, че не могат да направят нищо, докато Лайл и Марано не ги повикат.

- Не. - Тя веднага се поправи. - Освен ако... няма съмнение, че Централна Антарктида е заледена от милиони години, но на Антарктическия полуостров климатът е по-мек. Преди десет хиляди години, след поредната ледникова епоха... морското равнище е било толкова ниско, че никой не знае какво е било влиянието му върху дълбокоокеанските течения - а тъкмо те определят местните климатични условия. Следователно при други характеристики на теченията е възможно тази малка част от континента да е била обитаема целогодишно. Но не задълго - за няколко века, най-много хилядолетие.

- За хиляда години може да се случат много неща - отбеляза Дейвид.

Лайл слизаше бавно и с всяка крачка се питаше какво прави там.

Арестуването на Айрънуд беше правилно. То оправда кошмарната логистична подготовка на тази операция, възможна единствено защото осъденият сам уреждаше собственото си погребение. Но на повърхността се бе водил бой. Имаше жертви. Ако не се отдалечаха оттам до сутринта, щяха да загинат.

И за какво?

Заради археологията ли?

Искрено съжаляваше, че е харесал идеята. Най-много съжаляваше, че взе Роз със себе си. „Най-далечната ни командировка", беше казала тя. И с нетърпение я очакваше.

На сто трийсет и осмото стъпало лъчът на фенерчето му освети пода. На сто и четирийсетото видя единствения отвор в облата стена, който водеше към мрака. В кулата на стълбището нямаше къде да се скрие човек. Засадата трябваше да е навън.

Лайл спря на последното стъпало и насочи фенерчето си към отвора. Лъчът потъна като в бездна. Каквото и да имаше там, то беше огромно.

- Готова ли си? - прошепна той.

- За всичко - тихо отговори Роз.

Агентът запамети разположението на тясното пространство пред най-долното стъпало и угаси фенерчето си.

Направи три крачки с протегната напред ръка и докосна каменната стена точно в момента, в който очакваше. После бавно плъзна дланта си надясно и напипа отвора.

След това се заслуша. Не чу нищо.

- Настрани, плътно до стената - прошепна той на партньорката си.

Тя мина зад него и опря лявото си рамо в стената.

Лайл прибра пистолета в канадката си и с плавно движение включи фенерчето, хвърляйки го надясно през отвора.

То се превъртя във въздуха, осветявайки пода навън, ала нищо друго - нито стени, нито таван. Затъркаля се, залюля се напред-назад и спря. Лъчът му следваше тези движения и накрая замря под ъгъл от деветдесет градуса спрямо отвора.

Лайл не изчака онзи отвън да реагира. Повтори маневрата с второ фенерче, този път наляво.

Когато падна на пода, лъчът му сочеше обратно на отвора.

Лайл си съблече канадката, вдигна ципа и я протегна точно пред вратата. После бавно я завъртя, леко я върна назад...

Бум!

Рамото ѝ избухна с взрив на вата, осветен от искрите, вдигнати от рикоширащия нагоре по стълбището куршум. Почти моментално, все още заслепен от проблясъка, Лайл пусна канадката на пода. Фенерчетата хвърляха достатъчно светлина и противникът им, чиито очи бяха свикнали с мрака, беше видял бялата камуфлажна дреха. Не много добре, но достатъчно, за да знае, че фигурата е там.

Нов гърмеж и дъжд от рикошетни искри. Канадката подскочи и... Роз ахна.

- В крака. - Лайл чу шумоленето на канадката ѝ. Партньорката му се беше свлякла на пода. - Уф, мамка му - изсумтя тя.

Отвън се разнесе стържене.

- Шшт... - почти безшумно я предупреди агентът. Роз дишаше ускорено. Болеше я.

Нови стъпки. Противникът им се приближаваше, за да провери жертвата си.

Лайл потърси с ръка лицето на Роз и притисна пръсти към устните ѝ. Долови вибрации на безмълвен стон.

„Моля те, Роз... моля те..." Не биваше да говори точно сега.

Тя се напрегна и Лайл усети надигащия се в гърдите ѝ мъчителен вик.

Сега чуваше стъпките още по-отблизо. Знаеше, че са уязвими на слабата светлина от падналите фенерчета.

Ако Роз дори само издишаше, и двамата щяха да са мъртви.

Стъпките спряха. Онзи се намираше отдясно на отвора. Поглеждаше надолу към канадката, още малко и щеше да разбере, че е празна, че това е капан и врагът е на две крачки...