Джудит Рийвс-Стивънс - 12 те вятъра

Едва направи първата крачка, когато чу някъде напред глухия тътен на експлозия.

Каквото и да бе скрито там долу, не го търсеше единствено той.

Възнамеряваше обаче да е единственият, който ще го вземе.

Джесика Бронуин Рут Теймар Елизабет Мириам Ан, рожба на Макклеъри, пазителка на Бостън и Рода Макклейри, се намираше на място, невиждано от никой друг от нейното семейство.

Раменете ѝ натежаха от бремето на вековете и отговорността. Тя инстинктивно притисна облечената си в ръкавица длан към гърдите си, после си спомни, че е подарила кръста си на Дейвид.

Изправен до нея, той шумно издиша и топлият му дъх погали бузата ѝ. Освободи се от примката на въжето, по което се беше спуснал, и Джес се изненада от изтощения му вид.

- Мислиш ли, че е това? - попита той и смъкна ципа на канадката си, после си свали качулката и каската. Тук беше малко по-топло.

Раниците, екипировката и радиостанцията на командосите паднаха на пода точно зад тях, хвърлени от двамата агенти от БСР След това бавно спуснаха и Айрънуд.

- Не знам - призна тя и вдигна разпечатката, осветявайки я с фенерчето си. - Това кръгло помещение прилича на Небесна зала. По-голямо е, но е единствената кръгла структура на тази дълбочина.

- Тогава да започнем оттам, а?

- Ще започнем оттам! - изкънтя в затвореното пространство гласът на Айрънуд. Лайл и Марано се спуснаха по въжета зад него. - Според вас откога сред тия стени не са отеквали гласове?

- Човешки гласове ли? - попита Марано. Тя и Лайл затрупваха раниците с черен чакъл и едри камъни. - Или каквито и да е?

Айрънуд насочи показалец към нея и дръпна въображаем спусък.

- Ще видим, млада госпожице.

Лайл впери очи в часовника си.

- Бомбардировките ще започнат след четири часа и половина. Дотогава трябва да сме се отдалечили поне на няколко километра.

Джес отново разгледа разпечатката.

- Няма да имаме достатъчно време да видим всичко.

- Тогава да не се мотаем тук - подкани ги Айрънуд. — Да вървим.

Тръгнаха по коридора, като внимателно заобикаляха срутилите се отгоре камъни и скали. На някои места липсваха плочи от пода и когато насочиха лъчите на фенерчетата си в първия отвор, видяха друг коридор под техния. Понеже не знаеха какви подпори носят пода, те започнаха да се придвижват по-предпазливо, като проверяваха съмнителните камъни, за да се убедят, че са стабилни.

После стигнаха до първия стенопис.

Айрънуд плесна с ръце. Всички го осветиха с фенерчетата си и парата от дъха им образува облак, през който се взираха в неизвестно време, в неизвестен народ.

Бяха паднали части от мазилката, но това не правеше дългата около шест метра сцена по-малко изумителна. Тя изобразяваше пристанище и тъмнозелено море, с тъмни върхове, увенчани със сняг. Между морето и небето имаше кейове и сгради, някои на по два-три етажа. На високи стълбове се вееха знамена, повечето пурпурни, тук-там бели. Най-забележителният елемент на стенописа пред тях бяха корабите - ъгловати, с висок нос и кърма, с по два реда гребла, поне по четирийсет на всеки ред.

- Вижте ги само - дивеше се Айрънуд. - Това не са каботажни съдове. Плавали са по океаните.

- По какво съдите? - попита Дейвид.

- По формата на корпусите. Вълните в Пролива на Дрейк между Антарктида и Южна Америка са толкова големи, че могат да строшат на две даже голям кораб. Затова корпусите трябва да са конструирани като мостове - да издържат тежестта им, ако единият или другият им край изведнъж се окаже във въздуха. - Милиардерът кимна с възхищение. - Бивало си ги е тия хора.

Джес не се интересуваше от конструкцията на корабите. Тя гледаше като хипнотизирана големите им яркожълти гротове, върху всеки от които с кобалтово синьо беше нарисуван прост, неорнаментиран вариант на кръста на нейното семейство.

- Туарегски кръст - каза Айрънуд и я погледна. - Знакът на Макклеъри, нали?

Дейвид разтвори няколкото си ката изолиращи дрехи, свали от шията си кръста и ѝ го подаде. После приклекна, за да извади фотоапарат от чантата си. Джес здраво стисна тежкия сребърен символ в дланта си.

- Знаех си! - триумфално възкликна милиардерът. - Всичко си идва на мястото. - Той посочи кръста на стенописа, без да го докосва. - Никой, абсолютно никой не знаеше откога датира тоя символ. И ето го доказателството, че тръгва оттук! Разпространил се е в Средиземноморието, сигурно чрез финикийците - никой не знае те пък откъде са дошли. И оттам на юг в Северна Африка, където са го съхранили туарегите. Тия пустинни номади сигурно са клон на твоя народ, Джесика. Живеят в матриархат. Мъжете носят було, а жените ходят с открити лица! И са съседи на догоните. Близо до голямата библиотека на Тимбукту. Всичко съвпада!