Джудит Рийвс-Стивънс - 12 те вятъра

- Никога не бих го направил.

- Несъмнено. Това щеше да е моя работа.

На лицето на Айрънуд се изписа мъка.

- Казвал ми е, че веднъж за малко си щял да го направиш - добави Мерит. - След злополуката, при която убил жена ти.

- Той не беше виновен! Обичам сина си... никога не бих убил човек... никога не съм нареждал на теб да убиваш! - Гласът на Айрънуд трепереше от толкова силно негодувание, че Джес му повярва. Макар да не беше сигурна, че може да му прости.

- „Направи каквото трябва" - така ми казваше. И аз го правех. - Мерит избърса лицето си с длан и остави кървави следи.

Погледът на Джес се насочи към лявата му страна, над кръста. По бялата му канадка имаше петна и тя забеляза дупка от куршум.

- Всичко това не струва човешки живот, Мерит.

- Продължавай да си го мислиш. Ще правите каквото ви кажа и никой няма да пострада.

- Какво искаш да направим? — тихо попита Дейвид.

- Свалете оня кръст, изнесете го навън и ще ви пусна.

- Добре. - Дейвид стрелна Джес с поглед. Тя го разбра. Ако му се подчиняваха, поне имаха шанс да се измъкнат на повърхността преди началото на бомбардировката.

Айрънуд обаче го познаваше добре.

- Когато му свършим работата, ще ни избие.

- Според мен ще ни избие още сега, ако не се подчиним - възрази Джес.

Тримата се приближиха до кръста с високо вдигнати ръце.

Докато Дейвид и Айрънуд търсеха някакъв начин да повдигнат златната скулптура, Джес пребледня от нахлулия в съзнанието ѝ спомен.

- Не го докосвайте!

Те спряха и изненадано я погледнаха.

- Носещата греда, върху която е кръстът - отдолу има остри шипове.

Дейвид приклекна, насочи фенерчето си нагоре и подсвирна.

- Откъде знаеш?

Тя сви юмрук, спомняйки си тежкото желязно резе на портата на светилището.

- Виждала съм друга като нея.

- Умно момиче. - Мерит стоеше наблизо с пистолет в ръка.

- Вече сте опитали - отвърна Джес. - Искахте да се нараним. - Следващите му думи потвърдиха правотата ѝ.

- Има много начини да го направя. - И преди тя да реагира, Мерит я удари с браунинга си по лицето.

Джес успя да зърне как Дейвид се хвърля към Мерит, но удар с ръкохватката на пистолета го отхвърли назад към металните плоскости.

Тя видя Мерит да отстъпва, накуцвайки. Глезенът му бе навехнат. Трябваше да запомни това. Сега срещу Мерит се изправи Айрънуд.

- Хайде, опитай нещо - подкани го убиецът.

- За мен няма да е голяма загуба, нали знаеш. Ако се измъкна жив, утре ще ме пратят в затвора до края на живота ми.

- Направо ми късаш сърцето.

- Просто ти обяснявам, че няма какво да губя.

Мерит посочи с пистолета.

- Свали оня кръст, иначе и до затвора няма да стигнеш.

Дейвид се изправи и погледна Джес. Тя му кимна и вдигна ръка към сребърния си кръст.

- Аз имам по-добра идея — каза Дейвид.

Когато пристъпи напред, Мерит завъртя оръжието си към него.

Джес спусна ножа в ръката си и се хвърли в атака.

Мерит се обърна към нея прекалено късно. Стреля, но куршумът изсвири някъде нависоко. Тя се приведе, замахна нагоре, острието се закачи за разтворената му канадка и инерцията ѝ ги повали на пода, без ножът ѝ да му нанесе поражение.

Затъркаляха се по каменния път и се удариха в един от мангалите. Мерит се опитваше да смъкне пистолета си към нея, а тя се мъчеше да вдигне ножа си към него. Всеки път щом Дейвид или Айрънуд се опитваха да се приближат. Мерит натискаше спусъка и те бяха принудени да отскачат назад.

После... Мерит се превъртя за последен път и изви ръката ѝ, принуждавайки я да пусне ножа. С още едно претъркаляне се озова отгоре ѝ и като крещеше на Дейвид и Айрънуд да се отдръпнат назад, опря пистолета в слепоочието ѝ.

- Само опитайте да се намесите и ще я гръмна на място.

Джес се задъхваше под тежестта му. Пистолетното дуло ѝ причиняваше болка, мисълта за поражението беше непоносима.

Той ѝ се ухили свирепо.

- Предай се.

- Никога.

- Добре. - Мерит натисна спусъка и...

Едно-единствено нещо прониза ума й и изпълни цялото й зрение: древният сребърен туарегски кръст, който висеше над нея от шията на Мерит.

... пистолетът глухо изщрака.

Мерит се поколеба. Джес обаче - не.

След секунди Дейвид и Айрънуд го откъснаха от нея, но дотогава гърлото му вече беше прерязано от ножа, който Джес бе измъкнала от кръста на шията му.

Кръстът на Флориан.

Той заразмахва ръце като плувец, потъващ в мрачно и море. Опита се да каже нещо, ала никой не чу последните му думи. Скоро замря и само горещата му кръв вдигаше пара в студа.