Джудит Рийвс-Стивънс - 12 те вятъра

Лайл усети, че Роз отваря уста под дланта му, опитвайки се да си поеме дъх, за да облекчи болката по единствения възможен начин, и...

Не му оставаше друг изход, нямаше друга надежда. Прескочи канадката си с див вик, като стреляше слепешком с пистолета си и се прицелваше в противника при всеки следващ проблясък на дулото. Без да спира огъня, той се претърколи, чу, че онзи му отвръща, и после...

Всичко свърши.

Лежеше по корем на студения камък с разперени ръце, готов отново да стреля, задъхан. Заслепен от стрелбата, той плъзгаше поглед наоколо, опитваше се да си припомни видяното при поредния проблясък. Беше убеден, че е улучил мъжа с третия или четвъртия си куршум. Представи си го превит надве. Бягаше. Или само залягаше, за да се прикрие?

Дишането му се успокои. Роз лежеше на стълбището и кръвта ѝ изтичаше. Трябваше да се върне при нея - но дали противникът им не чакаше да направи тъкмо това?

Лайл премигна, напрягайки очи да различи нещо на слабата светлина на двете хвърлени фенерчета. Усети до себе си някакъв вързоп? Предпазливо го подръпна. Вцепени се, когато видя череп с опъната съсухрена кожа и странно сплеснати черни скули. „Труп? - По-нататък имаше още вързопи. - Трупове? Навсякъде около мен. Колко са? Какво се е случило тук?"

Ала сега не беше моментът. Той скочи на крака, затича се и се хвърли през отвора на кулата. Никой не стреля по него.

- Роз!

- Съжалявам... - немощно отвърна момичето. Десният ѝ крак беше целия в кръв и висеше неподвижно.

Лайл я вдигна на ръце в мрака и като едва не се препъна в разкъсаната си канадка, се втурна нагоре, забравил за коляното си.

На петдесет и четвъртото стъпало ги осветиха лъчи на фенерчета.

Тичайки надолу по витото стълбище, Дейвид пръв видя Марано в ръцете на Лайл - с поаленял десен крачол и смъртнобледо лице.

Джес се провря покрай него, вече извадила многофункционалния си нож. Разряза бързо подплатения панталон, действаше уверено, без колебание. След това нареди на Айрънуд да освети раната - тъмно кръгче, от което бавно бликаше кръв.

- Няма изходна рана - съобщи тя и след секунди направи от плата на панталона и ножа на Марано турникет, с който стегна бедрото ѝ над раната.

- Ще намерите ли обратния път? - попита тя агента. Той кимна потресен. Сега Джес командваше.

- Вземете аптечките от раниците. Можете ли да ги използвате? Лекарствата? Интравенозните системи?

- Да - потвърди Лайл. - Мога.

- Тогава побързайте. Тя е в шок, но ще оцелее, ако действате експедитивно.

Лайл вдигна Марано, притисна я към гърдите си и се заизкачва по стълбището.

- Ликвидирахте ли го? — извика подире му Дейвид.

- Да, струва ми се. Джес имаше друг въпрос.

- Видяхте ли какво има долу?

- Да. Трупове. Много трупове.

55

Джес изскочи от каменната кула и завъртя фенерчето си наоколо. Нямаше и следа от нападателя, атакувал Лайл и Марано, но труповете бяха навсякъде. Всеки увит в одеяло и стиснал златна книга. Айрънуд беше на седмото небе.

— Микенците са имали такива книги — благоговейно рече той. — Златни листове с издълбани текстове и илюстрации. Струва ми се, че са запазени само две такива. — Насочи фенерчето си към Джес, която бе приклекнала до едно от телата. - Освен ако твоите хора не са отмъкнали някоя.

— Три-четири, но не са като тези - отвърна тя.

Дейвид приклекна до нея и проучи една от книгите.

- Символите са като ония на вратата и диска. Я погледни тук... - Той й показа една страница с характерно изображение. - Знаеш ли какво е?

Джес знаеше.

- Южният кръст.

- Значи съдържат звездни карти и астрономически текстове.

- Или навигационни карти - смаяно предположи Айрънуд. — Те са плавали по целия свят и ето как са го правили.

Дейвид вдигна двете хвърлени от Лайл фенерчета и се зае да прави снимки, като се прехвърляше от труп на труп.

- Джес, мислиш ли, че са погребани тук?

Освен одеялата, тя не забеляза следи от погребални приготовления.

- Според мен са умрели тук.

- Всичките ли? Едновременно? — учуди се милиардерът.

- Не знам. Може да са пили бучиниш. Може пещерата да се е напълнила с вулканични пари. Може просто да са замръзнали.

Дейвид насочи лъча на едното фенерче към каменния път, който пресичаше пещерата. От двете му страни имаше мангали.

- Чудя се дали тия хора не са свързани с мястото, до което води пътят...

Джес докосна часовника си и дисплеят му се освети.

- Имаме два часа. Половин час, за да се върнем на повърхността с колкото може повече от тези книги. И още един час, за да се отдалечим от епицентъра на бомбардировката.