Джеймс Ролинс - Джейк Ренсъм и Кралят на черепите

— А, ето те, миличък. Тъкмо сипвах супата. Побързай да се измиеш. — Ъгълчетата на устните ѝ се извиха в лека гримаса, която издаваше загриженост. — Случайно да имаш представа къде е сестра ти?

Въпросът бе риторичен, леля Матилда не очакваше Джейк да ѝ отговори, тъй като двамата с Кейди се бяха отчуждили напоследък.

— Измивам се и идвам веднага, лельо Матилда.

— Не се бави. — Тя се върна в кухнята, за да надзирава готвачката и двете прислужници. Миг след това отново надзърна в коридора. — А, Едуард, помоли да се отбиеш в библиотеката преди вечеря. Нещо пристигна с днешната поща.

Любопитството накара Джейк да ускори крачка. Уотсън, очевидно незаинтригуван от новината, се ориентира към кухнята с надеждата да получи нещо за хапване.

Библиотеката се намираше отвъд централното фоайе. За да стигне до нея, Джейк трябваше да прекоси големия салон, който се простираше от предния край на къщата до задния. Една цяла стена бе заета от маслени портрети на негови предци, чак до самия Бартоломю с огромните му мустаци. Той беше застанал до една камила и беше присвил очи от слънцето.

Всеки от портретите гледаше към собствена витрина на срещуположната стена. Баща му ги наричаше витрини с куриози и любопитни находки. Зад оловните стъкла на всеки шкаф бяха изложени артефакти и реликви, събрани от предците му по време на техните пътешествия: бръмбари и пеперуди, приковани с топлийки върху коркови дъски, скъпоценни камъни и минерали, миниатюрни керамични съдове и изваяни фигурки и разбира се, достатъчно вкаменелости, че да запълнят цял музей, включително яйце на тиранозавър.

Джейк сви по следващия коридор и се озова в библиотеката. Етажерките с книги се издигаха на височината на цели два етажа, като най-високите бяха достъпни единствено с помощта на стълба, която се плъзгаше по железни релси. На далечната стена имаше камина, достатъчно голяма, че да влезеш в нея, без да се навеждаш. В нея весело гореше малък огън и сгряваше помещението с дружелюбна топлина. В един от ъглите бе разположено масивното дъбово бюро на баща му. Останалата част от обзавеждането се състоеше от фотьойли и дивани с много мек пълнеж, които сякаш приканваха посетителите да се отпуснат в прегръдките им и да се потопят в световете, скрити между кориците на някоя книга.

Зад бюрото седеше чичо му Едуард.

— А, ето те, Джейк — посрещна го чичо му. Завъртя се на пети. Гърбът му бе изправен, маниерите му — сковани, но в очите му винаги грееше топлина, дори сега, когато бе примесена с леко чувство на безпокойство. На върха на носа му бяха кацнали чифт малки очила за четене. В едната си ръка държеше голям жълт плик. — Това пристигна днес. Изпратено е от Англия. От един квартал на Лондон, наречен Блекфрайърс.

— Блекфрайърс?

Чичо Едуард кимна:

— Един от най-старите финансови квартали в Лондон, банки и тем подобни.

Чичо Едуард би трябвало да знае най-добре. Беше израснал в Лондон. Всъщност, Едуард и Матилда не бяха истински чичо и леля на Джейк. Фамилното им име бе Батчелдър. Бяха приятели на дядото на Джейк и се грижеха за имението „Рейвънсгейт“ вече три поколения. Говореше се под сурдинка, че веднъж Едуард спасил живота на дядото на Джейк по време на Втората световна война. Случило се някъде в Африка, но никой никога не разказваше цялата история.

Тъй като Джейк и Кейди нямаха роднини, които да се грижат за тях, чичо Едуард и леля Матилда станаха техни настойници и продължиха да се грижат за имението. Двамата бяха грижовни и любящи като истински родители, а понякога и също толкова твърдоглави. През цялото време обаче тръпнеха в очакване, нямаха търпение да се завърнат истинските господари на имението.

Чичо Едуард отиде при Джейк и му подаде запечатания плик.

Джейк го взе и впери поглед в написаното на него име.

Господин Джейкъб Бартоломю Ренсъм.

Следваше пълното име на сестра му.

Обзе го хлад. Последният път, когато бе видял името си, изписано по този начин, бе върху колета с дневника на баща си, случка, която продължаваше да му навява тъга.

А сега името му бе изписано по същия начин, но равно и безлично на машина.

Чичо Едуард се прокашля:

— Не знаех дали няма да искаш да изчакаш, докато се върне сестра ти…

Джейк отвори плика. Кой знае кога ще се върне Кейди!

Зад гърба му се разнесе приглушено ръмжене. Обърна се и видя Уотсън да се промъква в библиотеката. Козината по врата му беше настръхнала, а носът му бе вирнат във въздуха. Явно го бяха напъдили от кухнята и басетът бе дошъл при Джейк, за да намери утеха и съчувствие. Чувствителният му нос обаче сигурно бе надушил миризмата на писмото, усещайки нещо, което само едно куче може да усети. Уотсън пристъпи още по-близо. Започна да обикаля в кръг и да ръмжи предупредително.