Джеймс Ролинс: Джейк Ренсъм и Кралят на черепите

Докато петимата очакваха какво друго ще последва, Джейк огледа своите приятели. Всичките носеха еднакви гривни. Сега всички сте едно, бе казал Ме'рук.

А какво означаваха последните му думи, онези, които бе прошепнал в ухото му? За да откриеш истината, трябва да престанеш да живееш в краткото време.

Думата взе Тиберий.

— Имате ли други желания, преди да закрием това заседание?

Въпросът бе отправен към останалите старейшини, но Джейк пристъпи напред и вдигна ръка. Думите на Ме'рук продължаваха да отекват в главата му. Особено думата време. Тя му напомняше за златния часовник на баща му в джоба. И за мястото, на което го бе намерил — между колелата на огромния маянски календар, който бавно отброяваше дните.

Всички загадки на това място, се свеждаха до едно-единствено нещо.

Времето.

Тиберий кимна.

— Желаеш ли да вземеш думата, Джейкъб Ренсъм?

— Бих искал да помоля за услуга. Ако е възможно.

Тиберий му даде знак да продължи.

— Бих искал отново да посетя пирамидата — каза Джейк. — Да се върна на мястото, където намерих часовника на баща ми.

Кейди се присъедини към него.

— Аз също.

Двамата вече го бяха обсъждали. Кейди искаше да види залата в храма, а Джейк чувстваше, че е пропуснал нещо при предишното си трескаво прекосяване на тунелите и залите на пирамидата.

Тиберий се намръщи.

— Оценявам всичко, което направихте за Калипсос, но влизането в храма остава забранено. Особено сега. Все пак, нека магистрите вземат решение.

Балам вдигна ръка.

— От гледна точка на нашите закони, само магистрите имат право да влизат в големия храм. Законът е недвусмислен и ние няма да го нарушим.

Джейк усети как угасва и последната искрица надежда.

— Все пак — продължи Балам, — нищо не ограничава броя на магистрите и не е необходимо те да бъдат само трима. Предлагам на съвета да вземе решение чрез гласуване дали е възможно да присъди на тези двама младежи титлата младши магистри, която да бъде валидна точно един ден. Моля ви да гласувате с вдигане на ръка.

Шест ръце се вдигнаха във въздуха.

Балам удари с юмрук по масата и намигна тайничко на Джейк.

— Значи въпросът е решен.

Два часа по-късно Джейк и Кейди вече стояха на върха на пирамидата. Каменният дракон над главите им продължаваше да стои на своя пост. Балам, който бе на стъпалото над тях, протегна двете си длани срещу невидимото защитно поле, запечатало кръглия отвор.

— Все така силно е — каза с въздишка на облекчение.

Джейк усещаше въздействието му дори от мястото, на което бе застанал. Някаква сила, наподобяваща порив на вятър, се опита да го отблъсне назад. Той само намести раницата си на рамо, изгарящ от нетърпение да влезе вътре.

— Първо трябва да се хванем за ръце — каза Балам, — за да мога да вкарам и двама ви вътре.

Кейди хвана магистъра за ръката, сетне протегна своята на Джейк. Вместо да я улови, той се обърна.

Марика, Пиндор и Ба'чук ги очакваха едно стъпало по-надолу. Не им бе позволено да влязат в пирамидата, но въпреки това бяха дошли. Приятелите му знаеха колко важно е това за Джейк.

Той скочи и улови ръката на Пиндор между китката и лакътя според римския обичай.

— Благодаря ти, че дойде — каза Джейк. — Ако не беше ти, ако не бяхте всички вие, не зная къде щях да бъда сега.

Пиндор се изчерви силно. Не бе свикнал да получава комплименти, но Джейк подозираше, че оттук насетне ще трябва да свикне с тях.

Джейк разтърси десницата на Ба'чук по същия начин, но когато се опита да направи същото и с Марика, тя отмести ръката му и го прегърна.

— Ще те чакаме тук — прошепна в ухото му.

Дъхът ѝ погъделичка врата му. Джейк усети, че се изчервява поне колкото Пиндор.

— Може да се забавим — измърмори той, когато отстъпи назад.

— Ще те чакаме колкото трябва — каза Пиндор. Той погледна Марика и Ба'чук, които кимнаха.

Джейк се усмихна, знаеше, че усмивката му е изкривена и глуповата, но поне беше искрена. Никога не бе имал приятели като тях. В този момент осъзна какво му е липсвало през целия му живот. През изминалите три години той бе съсредоточил вниманието си изцяло върху стремежа да следва стъпките на родителите си и бе забравил, че върви по път, който е най-добре да измине с приятели до себе си. Също както Пиндор трябваше да свиква с комплиментите, така и Джейк трябваше да свиква с приятелството.

— Идваш ли? — попита го Кейди с протяжна въздишка на отегчение.

Джейк скочи на горното стъпало, махна с ръка на приятелите си и улови сестра си за ръка. Балам премина първи през прага, а те го следваха по петите. Джейк усети познатия сърбеж и косъмчетата по цялото му тяло затанцуваха наелектризирани. След миг прекосиха защитното поле и тръгнаха по коридора, който водеше надолу.