Херман Хесе - Сидхарта

Когато стана, Васудева му предложи ориз, но Сидхарта не вкуси от него. В кошарата, където бе козата им, двамата старци си постлаха сено и Васудева легна да спи. Но Сидхарта излезе и прекара нощта седнал пред колибата, заслушан в реката, обкръжен от миналото, докосван едновременно от всичките си възрасти.

От време на време обаче ставаше, отиваше до вратата на колибата и се заслушваше дали детето спи.

Рано сутринта, преди още да се покаже слънцето, Васудева излезе от кошарата и тръгна към приятеля си.

— Не си мигнал — каза му той.

— Не съм, Васудева. Седях тук и слушах реката. Много неща ми каза тя, изпълни ме до край с отрадни мисли, с мисълта за единството.

— Ти изживя голяма болка, Сидхарта, но аз виждам, че в сърцето ти не се е вселила тъга.

— Не, скъпи, и защо да съм тъжен? Някога бях богат и щастлив, сега съм още по-богат и по-щастлив. Получих дар — своя син.

— И аз се радвам на сина ти. Но сега, Сидхарта, нека се хванем за работа. Чакат ни много неща. На същия одър, на който някога умря жена ми, умря и Камала. Нека издигнем кладата за Камала на същия хълм, на който някога издигнах кладата за жена си.

И те издигнаха кладата, докато момчето още спеше.

Уплашено и разплакано, момчето бе присъствало на погребението на майка си; мрачно и боязливо бе изслушало Сидхарта, който го поздрави като свой син и му каза, че е добре дошъл при него. С пребледняло лице то седеше по цели дни пред могилата на покойницата, отказваше да яде, затвори погледа си, затвори сърцето си и застана срещу съдбата.

Сидхарта го щадеше и съчувстваше на скръбта му. Разбираше, че синът му не го познава и не може да го обича като баща. Постепенно той осъзна и разбра, че единадесет годишният му син е разглезено мамино детенце, израсло в охолство, свикнало на изискани ястия, на меко легло, свикнало да заповядва на слуги.

Сидхарта разбра, че скърбящото и разглезено дете няма да може изведнъж и драговолно да се примири с новото място и с бедността. Той не му налагаше нищо, вършеше много работи вместо него, винаги му предлагаше най-хубавото от храната им. Надяваше се бавно, с добронамерено търпение да успее да го спечели.

Богат и щастлив се бе усетил, когато пристигна момчето. Но времето течеше и тъй като момчето оставаше все така отчуждено и мрачно, проявяваше същия горделив и опак нрав, не искаше да работи, не почиташе двамата старци, крадеше от плодните дръвчета на Васудева, Сидхарта започна да разбира, че синът му не бе донесъл много щастие и спокойствие, а тревоги и грижи. Но той го обичаше и желаеше тревогите и грижите на обичта пред щастието и радостта без момчето.

Откакто малкият Сидхарта бе дошъл в колибата, старците си бяха разпределили работата. Васудева отново бе поел сам задълженията на лодкар, а Сидхарта, за да бъде до сина си, работеше в колибата и на полето.

Дълго време, дълги месеци Сидхарта очакваше сина си да го разбере, да приеме обичта му и да отвърне с обич. Дълги месеци и Васудева изчакваше и наблюдаваше, изчакваше и мълчеше. Един ден, когато младият Сидхарта отново бе измъчил баща си с упорството и прищевките си и му бе счупил две паници за ориз, Васудева дръпна Сидхарта настрана и му каза:

— Прости ми, говоря с теб като приятел. Виждам, че се измъчваш, виждам, че си загрижен. Синът ти, скъпи, ти създава грижи, той създава грижи и на мен. С друг живот, с друго гнездо е свикнала младата птичка. Той е напуснал града и богатството не като теб от отвращение и досада, а е изоставил това срещу волята си. Питах реката, приятелю, много пъти я питах. Но реката се смее, надсмива се, надсмива се над мен и теб, задавя се от смях заради нашата глупост. Водата търси вода, младостта търси младост, синът ти е попаднал на място, където не може да вирее. Попитай и ти реката, чуй какво ще ти каже!

Сидхарта спря загрижен поглед върху приветливото му лице, в чиито бръчки живееше постоянна ведрина.

— Но мога ли да се разделя с него? — тихо и засрамено продума той. — Дай ми още време, скъпи. Нали виждаш, аз се боря за него, боря се да спечеля сърцето му, с обич и добронамерено търпение искам да го спечеля. Един ден реката ще заговори и на него — и той е призван.

Усмивката на Васудева грейна с още по-голяма топлота.

— О да, и той е призван, той също е от Вечния живот. Но знаем ли с теб за какво точно е призван, за какъв път, за какви дела, за какви страдания? Няма да са малко страданията му, горделиво и кораво е сърцето му, а такива хора много страдат, много се лутат, много неправди вършат, с много грехове затрупват съвестта си. Кажи ми, скъпи: не възпитаваш ли сина си? Не го ли заставяш да върши каквото трябва? Не го ли биеш? Не го ли наказваш?