Херман Хесе - Сидхарта

— Така е, както си го мислех. Реката ти е проговорила. Тя е и твоя приятелка, говори и на теб. Това е добре, много добре. Остани при мен, Сидхарта, приятелю мой. Някога имах жена. Леглото й бе до моето, но тя умря отдавна и аз отдавна живея сам. Остани да живееш при мен, място и храна ще се намерят и за двама ни.

— Благодаря ти — каза Сидхарта, — благодаря ти, приемам поканата ти, Благодаря ти и за това, Васудева, че така внимателно ме изслуша. Малцина умеят да слушат, но до сега не съм срещнал друг, който умее това като теб. И на това ще се уча от теб.

— Ще се учиш — каза Васудева, но не от мен. Реката ме научи да слушам, и ти ще се научиш от нея. Реката знае всичко, от нея всичко може да се научи. Ето, вече си научил от водата, че е добре да се стремиш надолу, да потъваш, да търсиш дълбините. Богатият и знатен Сидхарта става слуга на веслото, ученият брамин Сидхарта се превръща в лодкар — и това е казано от реката. И останалото ще научиш от нея.

След дълго мълчание Сидхарта каза:

— Какво е останалото, Васудева?

Васудева се изправи.

— Късно е вече — каза той, — да идем да спим. Аз не мога да ти кажа „останалото“, приятелю. Ще го научиш сам, а може би вече го знаеш. Разбери, аз не съм от учените, не умея да говоря и да мисля като тях. Умея само да слушам и да бъда смирен, друго не съм научил. Ако можех да го изрека и да го проповядвам, сигурно щях да бъда мъдрец, но сега съм само лодкар и работата ми е да превозвам хора през тази река. Превозил съм мнозина, хиляди, но за всички тях моята река бе само пречка по пътя им. Те пътуваха за пари и за сделки, за сватби и поклонения, а реката се изпречваше на пътя им и работата на лодкаря бе да ги прехвърли бързо през препятствието. Ала за неколцина измежду тези хиляди, само за четирима или петима, реката престана да бъде пречка, те чуха гласа й, вслушаха се в него и реката им стана свята, колкото е и за мен. Нека отидем да спим, Сидхарта.

Сидхарта остана при лодкаря и се научи да управлява лодката, а когато на брода нямаше работа, се трудеше заедно с Васудева на оризовото поле, събираше дърва, береше банани. Научи се да дяла весла, научи се да поправя лодката, да плете кошове, и се радваше на всичко това, а дните и месеците отлитаха бързо.

Ала повече от това, което можеше да го научи Васудева, го учеше реката. От нея се учеше непрестанно. Научи се преди всичко да се вслушва със смирено сърце, с внимателна, разкрита душа, без страст, без желание, без преценка, без мнение.

Той живееше в приятелство с Васудева, и понякога разменяха по няколко думи, малко, но добре обмислени думи. Васудева не бе приятел на думите, Сидхарта много рядко успяваше да го подтикне към разговор.

— И ти ли научи от реката онова тайнствено нещо, че времето не съществува? — попита го веднъж той.

Светла усмивка премина по лицето на Васудева.

— Да, Сидхарта — каза той. — Нали с това искаш да кажеш, че реката навсякъде и едновременно е една и съща, при извора и при устието си, при водопада, на брода, във водовъртежа, в морето, в планината, навсякъде, и че за нея съществува само настоящето, без сянка от миналото, без сянка от бъдещето?

— Така е — отвърна Сидхарта. И когато го узнах, огледах живота си, той ми се стори като река, и момчето Сидхарта бе отделено от мъжа Сидхарта и от стареца Сидхарта само с една сянка, а не с нещо истинско. Предишните рождения на Сидхарта не бяха минало, нито пък неговата смърт и завръщането му при Брахман ???(пак нещо липсва)? — бъдеще. Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, всичко съществува в настоящето.

Сидхарта говореше въодушевен, дълбоко го бе ощастливило това прозрение. Цялото страдание не беше ли време, изтезанията и страхът не бяха ли време, всичко тягостно, всичко враждебно в света нямаше ли да изчезне, ако времето бъде преодоляно, ако човек успее да отвърне мисълта си от времето? Пламенно говореше Сидхарта, а Васудева се усмихна със сияйно лице и кимна в знак на одобрение, кимна мълчаливо, докосна с ръка рамото на Сидхарта и отново се зае с работата си.

И друг един път, когато реката бе придошла от дъждовете и бучеше могъщо, Сидхарта каза:

— Приятелю, нали реката има много гласове, твърде много? Не говори ли тя с гласа на цар, на воин, на бик, на нощна птица, на майка, на някой, който въздиша, не говори ли с още хиляди други гласове?

— Така е — изрази съгласие Васудева, — гласовете на всички създания говорят с нейния глас.

— А знаеш ли — продължи Сидхарта — коя дума изрича, когато успееш да чуеш всичките й десет хиляди гласове едновременно?