Херман Хесе - Сидхарта

Недалеч от брода на Васудева малкият Сидхарта отново накара майка си да почиват, Самата Камала бе изморена и докато момчето дъвчеше един банан, тя се сви на земята, затвори очи и се отпусна. Изведнъж обаче изкрещя от болка, момчето я погледна уплашено и видя пребледнялото й от ужас лице, а изпод дрехата й се стрелна малка черна змия, която бе ухапала Камала. Двамата хукнаха да търся други хора по пътя и така стигнаха близо до брода. Там Камала рухна и не успя да направи повече и крачка. Детето започна да плаче, да крещи, да целува и да прегръща майка си, чиито викове се сляха със силните му викове за помощ, докато те стигнаха до застаналия при лодката си Васудева. Той се затича, вдигна жената на ръце, пренесе я в лодката, момчето притича редом с него и не след дълго те бяха в колибата, където Сидхарта тъкмо разпалваше огъня в огнището. Той се обърна и най-напред видя лицето на малкия, което му напомни нещо, подсказа му нещо забравено. После зърна Камала и веднага я позна, макар да лежеше в несвяст в ръцете на Васудева, разбра, че лицето, което така силно му напомня нещо, бе на собствения му син, и сърцето му започна по-силно да бие.

Промиха раната на Камала, но тя бе вече почерняла и тялото й бе отекло, затова наляха в устата й отвара от лековита билка. Съзнанието й се върна, тя лежеше в колибата върху одъра на Сидхарта, а над нея се бе надвесил самият Сидхарта, който някога толкова много я бе любил. Стори й се, че сънува, взря се с усмивка в лицето на своя приятел, бавно, едва-едва осъзна положението, в което се намира, и повика с уплаха детето си.

— Бъди спокойна, то е при теб — повтаряше Сидхарта.

Камала го погледна в очите. Езикът й бе натежал от отровата, тя говореше с мъка.

— Остарял си, скъпи — продума тя, — косите ти са побелели. Но още приличаш на младия самана, който някога дойде при мен в градината ми без дрехи и с прашни нозе. Сега много повече приличаш на него, отколкото когато напусна мен и Камазвами. Очите ти са същите, Сидхарта. Аз също остарях много. Успя ли все пак да ме познаеш?

— Веднага те познах, мила Камала.

Камала посочи момчето си и промълви:

— А него позна ли? Това е твоят син.

Очите и започнаха да блуждаят и се затвориха. Момченцето се разплака; Сидхарта го взе на коленете си, галеше косите му, и като гледаше детското лице, изведнъж си припомни една браминска молитва, която бе научил отдавна, през ранното си детство. Започна да я произнася бавно, с напевен глас. Думите на молитвата като че идваха от миналото, от детството му. Гласът му успокои детето, сегиз-тогиз то изхлипваше и скоро заспа. Сидхарта го положи на одъра на Васудева.

Васудева бе застанал до огнището и вареше ориз. Сидхарта погледна приятеля си, а той му отвърна с усмивка.

— Тя ще умре — тихо продума Сидхарта.

Васудева кимна, а пламъците от огнището озариха приветливото му лице.

Камала отново дойде в съзнание. Болката кривеше лицето й. Очите на Сидхарта прочетоха страданието по устните й и по пребледнелите й страни. Той прочете всичко това мълчешком, внимателно, търпеливо, вглъбен в нейното страдание. Камала усети това, очите й потърсиха неговите. Без да сваля погледа си от него, тя каза:

— Сега виждам, че и очите ти са се променили. Станали са съвсем други. Но по какво разбирам все още, че си Сидхарта? Ти си Сидхарта и не си ти.

Сидхарта не отрони и дума, очите му гледаха мълком нейните очи.

— Успя ли? — попита го тя. — Намери ли покой? Той се усмихна и взе в ръката си нейната.

— Виждам — каза тя, — виждам. И аз ще намеря покой.

— Ти го намери вече — прошепна Сидхарта.

Камала не сваляше поглед от очите му. Мислеше, че бе тръгнала на поклонение при Гаутама, за да види лика на Съвършения, да вдъхне от неговия покой, а вместо това бе намерила Сидхарта, и това пак беше хубаво, колкото и ако бе срещнала Възвишения. Искаше й се да му го каже, но езикът й вече не се подчиняваше на волята й. Гледаше го безмълвна и той видя как животът гасне в очите й. Когато последната болка изпълни с ужас погледа й, а последният спазъм мина през тялото й, пръстите му затвориха клепачите й.

Той дълго време стоя и гледа лицето на мъртвата. Дълго се взира в устните й, остарялата, уморена уста с бръчици, и си припомни, че в най-силните си години бе сравнил тези устни с прясно разпукната смокиня. Дълго седя втренчен в бледото лице, в бръчките от умората, поглъщаше тази гледка, виждаше и собственото си лице да лежи така, също тъй бледо, така угаснало. Едновременно с това съзираше своето и нейното лице млади, с алени устни, с пламтящи очи, и чувството за настояще и едновременност, чувството за вечност го обзе изцяло. Дълбоко, по-дълбоко от всеки друг път в този час той усещаше ненакърнимостта на всеки живот, вечността на всеки миг.