Херман Хесе - Сидхарта

— Не, Васудева, нищо такова не правя.

— Знаех, че е така. Ти не го заставяш, не го биеш, не му заповядваш, защото знаеш, че крехкото е по-силно от коравото, водата е по-силна от скалата, обичта е по-силна от принудата. Браво, много добре. Но не грешиш ли, като си мислиш, че не го принуждаваш и не го наказваш? Нима с обичта си не го връзваш с вериги? Не го ли засрамваш всеки ден с добротата и търпението си, нима така не го затрудняваш още повече? Не заставяш ли надменното и разглезено момче да живее в една колиба с двама старци, които преживят банани, за които дори оризът вече е лакомство, чиито разсъждения не могат да бъдат неговите, чиито сърца са стари и смирени и туптят по-различно от неговото. Това не е ли принуда, не е ли наказание за него?

Поразен от тези думи, Сидхарта сведе погледа си към земята и попита тихо:

— Според теб какво трябва да направя?

Васудева каза:

— Отведи го в града, отведи го в къщата на майка му, там сигурно още има слуги, предай го на техните грижи. И ако прислужничките не са още там, настани го при някой учител, не заради самото учене, а за да се събере с други момчета и момичета, да бъде в света, който е негов. Никога ли не си мислил за това?

— Ти надзърташ в сърцето ми — тъжно рече Сидхарта. — Много пъти съм мислил за това. Но как да го предам и заведа в този свят, когато и без това в сърцето му няма достатъчно смирение? Няма ли да се отдаде на охолството, да се изгуби в наслади и високомерие, да повтори заблудите на баща си, да изчезне в самсара?

Усмивка озари лицето на лодкаря, той нежно докосна рамото на Сидхарта и каза:

— Попитай за това реката, приятелю! Чуй я как ще ти се изсмее! Нима мислиш, че си извършил толкова глупости, за да спасиш от тях сина си? А можеш ли да го опазиш от самсара? Как? Чрез поучения, с молитви, с назидания? Напълно ли забрави онази поучителна история на браминския син Сидхарта, която някога чух от теб на същото това място? Кой предпази онзи самана Сидхарта от самсара, от грях, от алчност, от безразсъдство? Успяха ли да го опазят благочестието на баща му, назиданията на учителите му, собственото му знание и собственото му търсене? Кой баща, кой учител би могъл да го опази да изживее собствения си живот, да се оцапа сам с живота, да стоварва сам върху себе си вина, да изпие сам най-горчивата чаша и сам да намери пътя си? Нима мислиш, скъпи, че някой би могъл да избегне този път? Може би синчето ти ще бъде изключение, защото много го обичаш, защото много би искал да го предпазиш от скръбта, от теготата и разочарованията? Но дори и десет пъти да умреш заради него, не би променил и най-малката криволица от съдбата му.

Никога досега Васудева не бе изричал толкова много думи.

Сидхарта любезно му благодари и се прибра загрижен в колибата, но сънят дълго не го спохождаше. Васудева не бе му казал нищо, което вече сам да не бе премислил и да не знаеше. Но той не бе в състояние да използва това знание, защото по-силни от знанието бяха обичта му към момчето, нежността му и страхът да не го загуби. Обичал ли бе някога друг човек така сляпо, с толкова много страдание, така безутешно — и въпреки това толкова щастливо?

Сидхарта не можеше да последва съвета на приятеля си, не можеше да се раздели със сина си. Оставяте се на момчето да му заповядва, да го унижава. Мълчеше и чакаше, всеки ден отначало започваше тихата битка на обичта, безмълвната война на търпението. Васудева също мълчеше и чакаше, винаги добър, винаги дълготърпелив.

И двамата бяха майстори в търпението.

Веднъж, когато лицето на малкия му напомни много за Камала, в съзнанието на Сидхарта внезапно проблеснаха думи, които някога, в дните на младостта му, Камала бе отправила към него. „Не можеш да обичаш“ — бе му казала тя, а той се бе съгласил с нея, бе сравнил себе си със звезда, а хората деца с листа, брулени от вятъра, и въпреки това не бе усетил упрек в онези думи. Наистина той никога не би могъл да се привърже напълно към някого, да забрави себе си, да върши глупости заради любовта на някого, никога не бе могъл да стори това, и тогава му се бе струвало, че тъкмо тук се крие голямата разлика между него и хората деца. Но сега, откакто синът му бе тук, Сидхарта досущ бе заприличал на хората деца: той страдаше заради някого, обичаше някого, бе отдаден всецяло на една обич, заради обичта се бе превърнал в глупак. Сега, в старостта си, той усети тази най-силна и най-необяснима страст, тя го караше да страда, страдаше мъчително и въпреки това бе блажен, в него нещо се бе обновило, бе станал по-богат. Продължи да размисля и откри също, че вече не се страхува за сина си, той знаеше в себе си, че момчето нито е загинало, нито го грози опасност в гората. Въпреки това продължи, без да се спира, но вече не за да го спасява, а воден от желанието да го види още веднъж. Така стигна до града.