Херман Хесе - Сидхарта

Лицето на Васудева се усмихна щастливо, той се наведе към Сидхарта и прошепна в ухото му свещеното слово Ом. Това същото, което бе чул и Сидхарта.

И от ден на ден усмивката му все повече започваше да прилича на усмивката на лодкаря, тя стана също така светла, така лъчезарна от щастие, също така просветнала с хиляди малки бръчици, също така детинска, също така старческа. Много от пътниците, които срещаха двамата лодкари, ги смятаха за братя. Вечер двамата сядаха върху дънера на поваленото дърво на брега на реката, мълчаха и се вслушваха във водата, която за тях не беше вода, а глас на живота, глас на пребъдващото, на това, което вечно се ражда. Случваше се, когато двамата слушат реката, да мислят за едни и същи неща, за някой скорошен разговор, за някой от пътниците им, развълнувал ги с лицето или със съдбата си, за смъртта, за детството, случваше се и двамата в един и същи миг да се погледнат, когато реката им бе казала нещо, обладани от една и съща мисъл, ощастливели от един и същ отговор на един и същ въпрос.

От брода и от двамата лодкари се излъчваше нещо, което някои от пътниците долавяха. Случваше се някой пътник, след като бе погледнал в лицето единия от лодкарите, да започне да разказва за живота си, да споделя страданията си, да признава грехове, да търси утеха и съвет. От време на време се случваше някой от пътниците да ги помоли за позволението да пренощува при тях, за да слуша и той реката. Случваше се също да ги навестят любопитни, които бях чули, че при този брод живеят двама мъдреци, чародеи или светци. Любопитните задаваха много въпроси, ала не получаваха отговор, те не срещаха, нито чародеи, нито мъдреци, а само двама приветливи, застарели мъже, които сякаш бяха неми, малко чудати и отнесени. Така любопитните се смееха и се забавляваха с глупостта и лековерието на народа, който сее такива празни слухове.

Годините отлитаха и никой не ги броеше. Един ден пристигнаха монаси-отшелници, последователи на Гаутама, на Буда, които помолиха да бъдат прехвърлени през реката, и от тях лодкарите научиха, че по най-бързия начин трябвало да се върнат при великия си учител, защото бил плъзнал слух, че Възвишеният е на смъртен одър и скоро щял да умре за последен път като човек, за да намери спасение. Скоро след това дойдоха още монаси, а след тях и други, и както монасите, така и останалите пътници говореха само за Гаутама и за близката му смърт. И както при тръгването на война или за коронясването на някой цар хората се стичат отвсякъде, и се събират подобно мравешки рояк, така и те, сякаш привлечени от някаква магия, се стичаха натам, където великият Буда очакваше смъртта си, където щеше да се случи невероятното, и великият Съвършен на една епоха щеше да се пресели във великолепието.

В това време, Сидхарта ясно си спомни за умиращия мъдрец, за великия учител, който с гласа си бе събудил от сън стотици хиляди, чийто глас сам той бе чул някога, чийто свят лик и той веднъж бе гледал със страхопочитание. Той си спомни с умиление за него, виждаше пътя на съвършенството пред очите си, и си спомни с усмивка думите, които някога като младеж бе отправил към него, към Възвишения. Струваше му се, че това са били горделиви и непремерени думи, и с упрек си спомни за тях. Отдавна не се чувстваше разделен от Гаутама, макар да не бе могъл да приеме учението му. Не, човек, който търси истински, който наистина се стреми да намери нещо, не би могъл да приеме каквото и да било учение. Но този, който намереше, би могъл да одобри всяко учение, всеки път, всяка цел, вече нищо не можеше да го раздели от хилядите други, които живееха във вечността, които дишаха божественото.

В един от онези дни, когато безброй хора отиваха при умиращия Буда, 22 22 Според преданието Буда умира осемдесетгодишен в град Кушгеначара — Северна Индия. — Б.р тръгна да му се поклони и някогашната прекрасна грешница Камала. Тя отдавна се бе отдръпнала от предишния си живот, бе дарила градината си на монасите на Гаутама, бе потърсила спасение в учението и се числеше към приятелите и благодетелите на поклонниците. Когато и до нея стигна слухът за близката смърт на Гаутама, тя заедно със сина си, невръстния Сидхарта, се отправи пешком на път, облечена в най-проста дреха. Поеха покрай реката; детето обаче се измори скоро, искаше да почива, искаше да яде, стана непослушно и плачливо. Камала често трябваше да спира, за да може синът й да си почине. Той бе свикнал да й налага волята си, тя трябваше да го храни, да го утешава, да му се кара. Детето не можеше да разбере защо е тръгнало заедно с майка си на това мъчително и тъжно странстване към непознатото място, при чужд човек, който бил свят, когото чакали скоро да умре. Нека си умира, какво го засяга това?