Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— Това много ми харесва — каза Ясмин. — Италианците все си пеят един на друг под прозорците.

Когато пристигнахме в Лука, се укрихме в едно малко хотелче и там, в гостната му стая, седнал зад едно старо пиано, научих Ясмин да пее арията. Тя знаеше много малко италиански, но скоро научи думите наизуст и изпълняваше цялата ария доста сполучливо. Гласът й не беше силен, но тя имаше много верен слух. Научих я да казва на италиански: „Маестро, обожавам вашето изкуство. Идвам чак от Англия, само за да…“ и т.н., и т.н., и още няколко други полезни фрази, между които, разбира се: „Единственото, за което ви моля, е да ми дадете един автограф върху собствения си бележник“.

— Смятам, че при него няма да имаш нужда от суданската муха — казах аз.

— И аз така мисля — отвърна тя. — Нека този път да я пропуснем.

— И никакви игли за шапки, ако обичаш — продължих аз. — Този човек е мой кумир и няма да позволя да бъде набоден.

— Иглата ще бъде абсолютно излишна, ако не му дам от праха — каза Ясмин. — С нетърпение очаквам да го видя, Осуалд.

— Сигурно ще си прекараш много добре.

Когато всичко беше готово, се вдигнахме с колата един ден и отидохме до вила „Пучини“, за да поогледаме терена. Сградата беше масивна, разположена на брега на широко езеро и заобиколена от всички страни с ограда, чиито яки метални пръчки бяха високи по три метра. Много гаден номер!

— Ще ни трябва стълба — казах аз.

Върнахме се в Лука и купихме малка дървена стълба, която сложихме на задната седалка на откритата кола.

Малко преди полунощ отново стояхме пред вила „Пучини“, вече готови за щурм. Нощта беше тъмна, гореща и тиха. Подпрях стълбата на металната ограда. Изкачих се по нея и скочих в градината от другата страна. Ясмин ме последва. Прехвърлих стълбата отвътре, за да е готова за отстъплението ни.

Веднага забелязахме единствената осветена стая в къщата. Прозорците й гледаха към езерото. Хванах Ясмин за ръка и започнахме да се промъкваме натам. Въпреки че нямаше луна, светлината от стаята се отразяваше във водата на езерото и хвърляше слаби отблясъци върху градината и къщата. Градината беше пълна с дръвчета, храсти и цветни лехи. Много ми харесваше. Такива неща Ясмин наричаше „забавни“. Когато се приближихме достатъчно, дочухме звуците на пиано. Един от прозорците беше отворен. Допълзяхме до него и надникнахме в стаята. И ето там, вътре, седеше самият Пучини, само по риза, с пура в уста и тихичко потропваше на едно обикновено пиано, като от време на време спираше, за да запише нещо в някаква тетрадка и после продължаваше отново. Беше набит, малко подпухнал мъж с черни мустаци. Върху двете стени на пианото имаше завинтени два свещника, в изящно орнаментирани поставки, но свещите им не бяха запалени. На една полица до пианото беше поставена голяма, препарирана, бяла птица, някакъв вид жерав, ако не се лъжа. По стените висяха портретите на известните прародители на композитора — прапрадядо му, прадядо му, дядо му и баща му — всичките почитани музиканти. В продължение на повече от двеста години мъжете от семейство Пучини бяха прехвърляли големия си музикален талант върху синовете си. Сламките на Пучини, стига да успеех да ги направя, щяха да имат изключително висока стойност. Веднага реших да направя сто, вместо петдесет.

И ето ни с Ясмин — стоим в градината и се взираме във великия композитор през отворения прозорец на къщата му. Забелязах, че има гъста черна коса, сресана плътно назад.

— Аз изчезвам — прошепнах на Ясмин. — Изчакай, докато престане да свири и започни да пееш.

Тя кимна.

— Ще се видим при стълбата.

Ясмин кимна отново.

— Успех! — казах аз и се отдалечих на пръсти към едно малко храстче, само на около пет метра от прозореца. През редките му листа продължавах да виждам не само Ясмин, но и всичко, което ставаше в стаята, тъй като прозорците й стигаха почти до пода.

Пианото продължаваше да ромоли. После спря. След това почна отново. Той удряше клавишите само с един пръст и беше неповторимо преживяване да стоиш в такава прекрасна, тиха нощ на брега на малко езерце някъде в Италия и да слушаш как Джакомо Пучини съчинява мелодия, която най-вероятно е някоя великолепна ария за новата му опера. Пианото млъкна отново. Този път композиторът беше съставил вярно фразата и сега я записваше в ноти. Беше се навел над пианото и пишеше направо в ръкописа, над думите на либретиста.

И изведнъж, в абсолютната нощна тишина се разнесе мекият, приятен глас на Ясмин, който пееше „Un bel di vedremo“. Ефектът беше поразяващ. На това великолепно място, в тази тъмна нощ, в неповторимата обстановка, застанал под прозорците на Пучини, край малкото езерце, аз се развълнувах повече, отколкото мога да опиша с думи. Видях как Пучини замръзна на място. Ръката му все още стискаше писалката, допряна до хартията пред него и той продължаваше да стои наведен над пианото, заслушан в гласа, който долиташе от градината. Не се обърна, може би от страх да не развали магията. Под прозореца му стоеше младо момиче и пееше една от любимите му арии с тих и нежен глас. Лицето му не се промени. Устните му не помръднаха. Нищо по него не трепна. Просто слушаше. Вълшебен момент! Изведнъж Ясмин млъкна. За няколко секунди Пучини продължаваше да стои пред пианото. Може би чакаше гласът да продължи или да му бъде даден някакъв друг знак от градината. Но Ясмин също не помръдна и не каза нищо. Просто стоеше под прозореца, с лице, обърнато нагоре и чакаше той да дойде при нея.