Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— Идеално. Кой е в Швейцария?

— Нижински.

— Той не е ли тук, в състава на оня Диагилев?

— Де да беше — казах аз. — Нещо се е побъркал този Нижински — въобразява си, че е женен за господ и ходи навсякъде с един огромен, златен кръст, овесен на шията.

— Колко жалко. Това значи ли, че вече не танцува?

— Никой не знае. Разправят, че танцувал в някакъв хотел в Сейнт Мориц само преди няколко седмици. Но това било просто моментно хрумване, за да позабавлява гостите.

— Той в хотел ли живее?

— Не. Има вила в Сейнт Мориц.

— Сам?

— За съжаление, не. Има жена, дете и цяла банда прислужници. Той е богат човек. Навремето взимаше огромни суми. Разправят, че Диагилев му плащал по двайсет и пет хиляди франка на едно представление.

— Мили боже! Ти виждал ли си го някога как танцува?

— Само веднъж, в годината, когато избухна войната, 1914-а, в стария театър Палас в Лондон. Постановката беше Les Sylphides. Зашеметяващо! Той танцува като бог.

— Умирам да се срещна с него! Кога заминаваме?

— Утре. Нямаме време за губене.

В този момент от разказа, точно когато се готвех да опиша пътуването ни до Швейцария и срещата с Нижински, писалката се отпусна в ръката ми и открих, че се колебая. Не започвах ли да се повтарям, да навлизам в шаблон? Ясно беше, че в следващите дванайсет месеца Ясмин щеше да се среща със страшно много и все очарователни мъже. Но начинът, по който протичаха тези срещи (с едно-две малки изключения, разбира се), беше на практика един и същ: тя им даваше бонбончето с праха, развихряше се поредния катаклизъм, после тя се измъкваше с плячката, и т.н., и т.н., в общи линии — нищо ново и колкото и интересен да беше самият човек, описанията можеха доста да досадят на моя читател. За мен нямаше нищо по-лесно от това да разкажа в детайли как срещнахме Нижински на една пътека в боровата гора под вилата му, както и стана, как Ясмин му даде бонбончето, след което го баламосвахме с приказки в продължение на девет минути, докато праха му подейства и как след това той подгони Ясмин в тъмната гора, прелитайки от камък на камък с великолепни високи подскоци. Но ако направех това, трябваше да опиша и срещата ни с Джеймс Джойс в Париж: Джеймс Джойс, облечен в тъмносин шевиотен костюм, с тъмна филцова шапка на главата и стари тенис обувки, обикаля като бесен около едно дърво и говори мръсотии. А след Джойс идваше ред на мистър Бонар и мистър Брак, след което Ясмин и аз направихме едно бързо обратно пътешествие до Кеймбридж, за да прехвърлим ценната стока в централния Дом на спермата. Всичко това трябваше да стане бързо, защото с Ясмин вече бяхме навлезли в ритъм и не ни се искаше да прекъсваме, докато не приключим на практика с всички.

Уърсли страшно се зарадва като му показах богатия улов. Сега вече имахме сламки от крал Алфонсо, Реноар, Моне, Матис, Пруст, Стравински, Нижински, Джойс, Бонар и Брак.

— А и добре си се справил със замразяването — похвали ме той, докато внимателно прехвърляше металните рейки с етикетчета от портативния контейнер за течен азот в основния ни фризер в мазето на щабквартирата Дънроамин.

— Продължавайте в същия дух, деца — каза той, потривайки доволно ръце като зеленчукар, — продължавайте в същия дух.

И ние продължавахме. Беше началото на октомври. Смъкнахме се до южната част на Италия в търсене на Д. Х. Лорънс. Открихме го в Палацо Фераро на Капри. Живееше с дебелата Фрида и в този случай се наложи да я изведа на скалите за два часа, докато Ясмин се труди върху Лорънс. Но той ни поднесе малка изненада: когато се върнах тичешком в хотела в Капри и сложих семето му под микроскопа за обичайния тест, се оказа, че сперматозоидите са мъртви. Не се забелязваше никакво движение.

— О, боже — казах аз на Ясмин, — той бил стерилен.

— Не се държеше като такъв, във всеки случай — отвърна тя. — Беше направо като козел. Като разгонен козел.

— Ще трябва да го зачертаем от списъка.

— Кой е следващият?

— Джакомо Пучини.

— Пучини е велик — казах аз. — Гигант. С него трябва да успеем на всяка цена.

— Къде живее?

— Близо до Лука. На около петдесет километра западно от Флоренция.

— Разкажи ми за него.

— Пучини е един невероятно богат и известен човек. Построил си е огромна къща, вилата „Пучини“, на брега на малко езерце, близо до родното му село Тор дел Лаго. Той, Ясмин, е авторът на „Манон“, „La Boheme“, „Тоска“, „Мадам Бътерфлай“ и „Момичето от Златния запад“: всички до една шедьоври. Той може да не е Моцарт, или Вагнер или дори Верди, но все пак е гениален и е гигант. Също така си пада малко особняк.