Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— Не — казах аз, — наистина не мога. Какво става с човек, поел двойна доза?

— Превръща се в берсек. Единият му край буквално не знае какво прави другия. Можех да му го навра в буркан с мариновани лукови главички и пак нямаше да се усети.

Убедил съм се от опит в една много проста истина за младите дами и тя е следната: колкото са по-красиви лицата им, толкова по-неделикатни са мислите им. Ясмин не правеше изключение. Ето я сега, седи пред мен в „Максим“, облечена в разкошна рокля „Форчъни“ и изглежда в очите на целия свят като кралица Семирамида върху трона на Египет, а говори вулгарни неща.

— Говориш вулгарни неща — казах аз.

— Аз съм вулгарно момиче — ухили се тя.

„Волне“-то пристигна. Дегустирах го. Отлично вино. Баща ми казваше: „Никога не подминавай едно «Волне» внесено от добър търговец, ако фигурира в менюто на вината“.

— И как успя да се измъкнеш толкова скоро?

— Той беше много груб — каза тя. — Груб и някак си остър. Все едно ми се беше качил гигантски омар.

— Отвратително.

— Ужасно беше. Имаше някаква тежка златна верига през гърдите; която непрекъснато стържеше по гръбнака ми. И часовник в джобчето на жилетката.

— Лошо за часовника.

— Да, строши се. Чух го как изпука.

— Да, добре де…

— Страхотно вино е това, Осуалд!

— Да, знам. Но как успя да се измъкнеш толкова бързо?

— Това явно винаги ще бъде проблема с по-младичките. На колко години е този?

— На четирийсет и осем.

— Ами да, в разцвета на силите си. По-различно е, когато са на седемдесет и шест. Тогава дори и със суданската муха в един момент се изморяват.

— Но не и този?

— О, боже, не! Перпетуум-мобиле. Механичен омар.

— И ти какво направи?

— Какво ми оставаше да направя? Въпросът беше: или аз, или той. Затова го изчаках, докато приключи с първата експлозия, за да съм сигурна, че стоката е доставена, бръкнах в джоба на сакото си и извадих вярната игла.

— И го набоде, така ли?

— Да, но не забравяй, че този път трябваше да го направя с обратно завъртане, което никак не е лесно. Трябваше да извъртя ръката си назад.

— Разбирам.

— Добре, че бекхендът винаги е бил най-силното ми място.

— Имаш предвид в тениса?

— Да.

— И го уцели още от първия път?

— Дълбоко в основната линия. По-дълбоко и от краля на Испания дори. Първокласен удар!

— Той каза ли нещо?

— О, боже, той се разквича като прасе. Хвана се за задника и затанцува из стаята, пищейки през цялото време: „Селест! Селест! Викай доктор! Пронизаха ме!“. Дъртата кранта трябва да е гледала през ключалката през цялото време, защото се втурна веднага вътре и се впусна към него, крещейки: „Къде? Къде? Дайте да видя!“. Използвах момента, докато тя разглеждаше задника му, за да изскубна съществено важното гумено нещо от него и да се втурна навън, загащвайки се в движение.

— Браво! — похвалих я аз. — Какъв триумф!

— Всъщност, голям майтап беше. Доста се позабавлявах.

— Ти винаги се забавляваш.

— Много хубави охлюви — каза тя. — Огромни, пълни и сочни.

— В развъдниците ги слагат да постоят в стърготини два дена, преди да ги продават за готвене.

— Защо?

— За да изхвърлят всички отпадъци от себе си. Кога взе подписа му? Още в началото?

— Да. Винаги така правя.

— Но защо под него беше написано булевард Хосман, вместо Рю Лоран Пизе?

— Аз го помолих за това. Каза, че булевард Хосман е стария му адрес. Преместил се е отскоро.

— А, добре.

Прибраха празната чиния с черупки от охлюви и скоро след това донесоха дивите кокошки. Като казвам диви кокошки, имам предвид шотландски яребици, не тетреви, глухари или бели яребици. И те са добри, особено бялата яребица, но шотландската безспорно е кралицата. Няма на света по-крехко и по-вкусно месо от нейното, стига разбира се да е ударена същия сезон. Уловът започва на дванайсети август и всяка година очаквам тази дата дори с по-голямо нетърпение, отколкото датата първи септември, когато стридите излизат от Колчестър и Уитстейбъл. Също като говеждото филе, шотландската яребица трябва да се яде почти сурова, малко по-тъмна от първоначалния й кървав цвят, а в „Максим“ нямаше и да те погледнат с много добро око, ако си я поръчаш другояче.

Наслаждавахме се на яребиците, като бавно отрязвахме тънки парченца гърди и ги оставяхме да се стапят в устата ни, редувайки всяка хапка с глътка ароматно „Волне“.

— Кой следва по списъка? — попита Ясмин.

Аз също си бях задал този въпрос.

— Трябваше да бъде мистър Джеймс Джойс, но може би ще е по-добре да се поразходим надолу до Швейцария, за да сменим малко пейзажа.