Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

Опитвах се да открия следи от боричкане по дрехите й, докато идваше към колата, но не забелязах нищо такова. Меката, кремава шапка стоеше килната на главата й под същия кокетен ъгъл, както преди и общо взето цялата изглеждаше така спретната и свежа, както при влизането си в къщата.

Или се лъжех? Не ходеше ли някак по-сковано, по-тромаво от преди? Да, точно така… И не движеше ли великолепните си дълги крака някак по-внимателно от обикновено? Да, имаше нещо такова… Всъщност походката й беше като на човек, който е карал колело с неудобна седалка доста дълго време и най-сетне е слязъл от него.

Тези дребни детайли ме успокоиха. Те бяха доказателство за жестоката битка, която галантният ми войник със сигурност беше провел.

— Браво — казах аз, когато тя седна в колата.

— Какво те кара да мислиш, че съм успяла?

Много беше свежа нашата Ясмин!

— Само не ми казвай, че не си.

Тя не ми отговори. Настани се удобно в колата и затвори вратата.

— Аз трябва да знам, Ясмин, защото ако си успяла да измъкнеш плячката, трябва да бързам да я замразя, преди да е станало прекалено късно.

Да, тя беше успяла. Разбира се, че беше успяла. Подкарах бясно обратно към хотела, където направих петдесет изключителни сламки. Всяка от тях, според теста ми за концентрация, съдържаше най-малко седемдесет и пет милиона сперматозоида. Сега вече със сигурност знам, че са били истински ударни дози, защото днес, деветнайсет години след случая, мога да заявя абсолютно отговорно, че някъде из Франция тичат четиринайсет дечица, чийто баща е Марсел Пруст. Аз съм единственият човек, който знае това. Всичко се държи в пълна тайна. Тайна, известна само на мен и на майките. Съпрузите не знаят нищо. Това е тайна на майките. Трябваше да ги видите тези четиринайсет наивни, богати и амбициозни жени, запалени по литературата. Сигурно всеки ден се взират с умиление в децата си, заченати от спермата на Марсел Пруст и си мислят, че са станали майки на поредния велик писател. Лъжат се. Не съществуват никакви доказателства, поне до този момент, че преките потомци на великите писатели също са велики писатели. Понякога се раждат второстепенни писатели, но това е всичко.

С великите художници нещата като че ли стоят по малко по-различен начин. Вземете например Тение, или Брьогел, или Тиеполо, или дори Писаро. В музиката също е така. Великолепният Йохан Себастиян е притежавал толкова мощен талант, че просто е нямало начин да не предаде нещичко от него и на децата си. Но с писателите определено не е така. Най-великите от тях почти винаги изникват от неплодородна почва: от семействата на миньори, касапи или обеднели даскали. Но тази проста истина не беше в състояние да спре снобски настроените по отношение на литературата богати дами, които искаха да имат бебета от великолепния мосю Пруст или изключителния мистър Джойс. Каквото и да е, моята цел беше да правя пари, а не да развъждам гении.

Някъде към девет часа вечерта вече бях приключил със замразяването на сламките и запечатването им в контейнера с течен азот. Ясмин се беше изкъпала и преоблякла в хубави женски дрехи. Заведох я на вечеря в „Максим“, за да отпразнуваме успеха. Тя все още не ми беше разказала нищо подробно.

От дневника си разбирам, че и двамата сме започнали вечерята си с порция escargots. Беше средата на август и дивите кокошки вече пристигаха от Йоркшир и Шотландия. Поръчахме си по една за основно ястие. Казах на оберкелнера, че трябва да бъдат приготвени полусурови. Поръчах още бутилка „Волне“ — едно от любимите ми бургундски вина.

— А сега — казах аз, след като приключихме с поръчките, — искам да ми разкажеш всичко.

— Подробен отчет ли искаш?

— Да. До най-малките детайли.

Ясмин взе една репичка от чинийката пред себе си, сложи я в устата си и бавно я схруска.

— На вратата имаше звънец — започна тя, — затова позвъних. Отвори ми Селест. Трябваше да я видиш тази Селест, Осуалд. Беше мършава, с остър нос, уста като нож и малки кафяви очички, които ме измериха от глава до пети с нескрито отвращение.

„Какво желаете?“ — попита остро тя.

Надрънках й ония работи: че идвам чак от Англия, само за да поднеса един малък подарък на великия писател, когото боготворя.

„Мосю Пруст в момента работи“ — каза тя и се опита да затвори вратата, но аз сложих крак в процепа, блъснах я и влязох вътре.

„Не съм изминал целия път от Англия, само за да ми захлопнат вратата под носа — казах аз. — Много ви моля да уведомите господаря си, че съм тук.“