Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— Нищо не беше в състояние да спре този мъж.

— На пода ли те събори?

— Не. Хвърли ме върху някакво мръсно канапенце, по което имаше разхвърляни туби с бои.

— Личи си. Виж, цялата ти рокля е омацана.

— Знам.

Не можех да се сърдя на Ясмин за неуспеха, знаех това. И все пак доста се ядосах. Това беше първият ни пропуск. Молех се за в бъдеще такива неща да не се случват.

— И знаеш ли какво направи след това? — каза Ясмин. — Просто си закопча панталоните и каза: „Благодаря ви, мадмоазел. Това беше много ободрително. А сега трябва да продължа да работя“. И наистина ми обърна гръб, Осуалд! Просто се обърна и продължи да рисува!

— Той е испанец — казах аз. — Като Алфонсо.

Слязох от колата, за да навия манивелата. Когато се върнах, Ясмин оправяше косата си пред огледалото.

— Не ми се иска да го призная — каза тя, — но всичко това много ми хареса.

— Знам — отвърнах аз.

— Феноменална енергичност!

— Кажи ми, гений ли е мосю Пикасо?

— Да. Много беше силно. Той ще стане страшно популярен един ден.

— По дяволите.

— Не можем да превземем всички, Осуалд.

— Сигурно си права.

Следващият беше Матис.

Ясмин се бави при него някъде около два часа и пак, дявол да я вземе, се измъкна с платно под мишница: истинска магия, пейзаж на фон, с дървета в синьо, зелено и алено, с подпис и датата 1905 г.

— Страхотна картина! — казах аз.

— Страхотен мъж! — каза тя.

И това беше всичко, което чух за Анри Матис. Нито дума повече.

Петдесет сламки.

Портативният ми контейнер за течен азот беше започнал да се напълва със сламки. Дотук бяхме минали през крал Алфонсо, Реноар, Моне, Стравински и Матис. Но имаше място и за още няколко. Една сламка събираше четвърт кс течност, беше малко по-дебела от кибритена клечка и наполовина толкова дълга. Петдесет сламки, наредени плътно една до друга в металната рейка, заемаха много малко място. Прецених, че мога да сместя още три партиди, затова съобщих на Ясмин, че преди да заминем обратно за Англия, ще посетим Марсел Пруст, Морис Равел и Джеймс Джойс. И тримата живееха в околностите на Париж.

Ако съм създал у вас впечатлението, че аз и Ясмин правехме посещенията си в горе-долу последователни дни, много съм ви заблудил. Всъщност, ние се движехме бавно и обмисляхме внимателно всеки следващ ход. Подготовката за едно посещение ни отнемаше обикновено по седмица. През това време аз напълно разузнавах жертвата. Никога не рискувахме просто да отидем до къщата, да позвъним на вратата и да се надяваме на най-доброто. Преди да пристъпим към човека, вече знаехме всичко за навиците и работните му часове, за семейството и прислугата му, ако имаше такива и винаги се съобразявахме с тези неща при избора на момента. И въпреки това, от време на време се налагаше Ясмин да изчаква в колата, докато някоя съпруга или прислужник излязат на пазар.

Мосю Пруст беше на ред. Тогава той беше четирийсет и три годишен и преди шест години, през 1913-а, беше публикувал „Du Cote de chez Swann“. Съвсем наскоро бе излязла „А l’Ombre des Jeunes Filles en Fleurs“. Тази книга се посрещна от критиците с много ентусиазъм и му извоюва наградата „Гонкур“. Но едно нещо ме притесняваше в мосю Пруст. След като поразпитах тук-там, се убедих, че той наистина е много странна птица. Беше доста богат. Абсолютен сноб. Заклет антисемит. Безкрайно суетен. Хипохондрик, страдащ от астма. Спеше до четири часа следобед и будуваше цяла нощ. Живееше с някаква вярна прислужничка-пазачка на име Селест в апартамент на Рю Лорент-Пизе №8. Къщата принадлежеше на прочутата актриса Режан, чийто син обитавал апартамента непосредствено под този на мосю Пруст, а самата актриса разполагала с останалата част от сградата.

Научих, че мосю Пруст бил, в буквалния смисъл на думата, абсолютно безскрупулен и не се свенял да използва и словесен натиск, и пари, за да предизвиква въодушевени статии за книгите си по вестници и списания. От горе на това, бил заклет хомосексуалист. Никоя жена, освен вярната Селест, не била допускана в спалнята му. За да поразгледам по-отблизо този особняк, си уредих покана за вечеря у неговата близка приятелка, принцеса Сутцо. Там открих, че мосю Пруст не беше нищо особено на външен вид. Черните му мустаци, кръглите му изпъкнали очи и дребната му, отпусната фигурка, го караха да изглежда досущ като един актьор от кинематографичния екран — Чарли Чаплин. По време на вечерята мосю Пруст непрекъснато се оплакваше, че в трапезарията ставало течение и се държеше като прокурор на съдебно заседание — очакваше всички да мълчат, докато той говори. Спомням си две невероятни изказвания от негова страна онази вечер. За мъжете, които предпочитат жени, той каза: „Аз знам какво им е — те са абсолютно ненормални“. А по някое време го чух да казва: „Любовта към мъжете води до мъжественост“. С други думи, щекотлив случай беше този Пруст.