Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— Наред ли е всичко? — попитах аз.

— Да — промърмори тя.

— Дай да видя картината.

Беше великолепен искрящ пейзаж на водните лилии в малкото градинско езерце зад къщата на Моне — истинска прелест.

— Той каза, че съм магьосница.

— Прав е.

— Каза, че съм най-красивата жена, която някога е виждал. Помоли ме да остана.

Оказа се, че спермата на Моне е с почти два пъти по-голяма концентрация от тази на Реноар, въпреки че Моне беше година по-стар. Успях да напълня двайсет и пет сламки. Във всяка от тях се съдържаше минималното необходимо количество от двайсет милиона сперматозоида, но и така бяха добре. Щяхме да ги продаваме за десетки хиляди в близко бъдеще, пресмятах аз.

По това време извадихме голям късмет, защото в Париж беше пристигнал един много динамичен и впечатляващ балетен продуцент на име Диагилев. Този Диагилев притежаваше таланта да разпознава истински надарените творци и през 1919 г., когато се беше заел да прегрупира състава си след войната и да изготвя нови балетни репертоари, беше събрал около себе си група доста талантливи хора. В момента, например, с него работеха:

Игор Стравински, дошъл специално от Швейцария, за да напише музиката за диагилевата „Пулчинела“. Пабло Пикасо правеше декорите.

Пикасо също така правеше декорите за „Триъгълната шапка“.

Анри Матис беше нает да направи дизайна, костюмите и декорите за „Le Chant de Rossignol“.

И още един художник, за когото никога не бяхме чували — Андре Дерен, се занимаваше с подготовката на декорите за „La Boutique Fantasque“.

Стравински, Пикасо и Матис вече бяха в списъка. След като преценихме, че мнението на мосю Диагилев е по-компетентно от нашето, решихме да включим и Андре Дерен. Всички тези мъже в момента бяха в Париж.

Оправихме първо Стравински. Ясмин влязла при него направо, точно докато той работел на пианото по „Пулчинела“. Бил по-скоро изненадан, отколкото ядосан.

— Здравейте — казал той. — Коя сте вие?

— Пропътувала съм цялото разстояние от Лондон до Париж, за да ви предложа едно малко бонбонче — отвърнала тя.

Това абсурдно обяснение, което Ясмин щеше да използва неведнъж, напълно обезоръжило този мил и дружелюбен човек. Нататък било лесно и въпреки че умирах за пикантни подробности, Ясмин отказа да говори.

— Можеш поне да ми кажеш какъв беше като човек.

— Сияещ — отвърна тя. — Толкова сияещ, и толкова бърз, и толкова остроумен! Имаше огромна глава и нос като варено яйце.

— Гений ли е?

— Да, гений е. В него я има искрата. Същата искра, която я имаше и в Реноар, и в Моне.

— Каква е тази искра? — попитах аз. — Къде е? В очите ли?

— Не. Не е на някакво специално място. Просто я има. Знаеш, че я има. Като невидимо излъчване е.

От Стравински направих петдесет сламки.

Следващият беше Пикасо. По онова време той работеше в студиото си на Рю дьо ла Бети. Закарах Ясмин дотам и я оставих пред разпадаща се дървена врата, покрита с почти напълно олющена кафява боя. Нямаше звънец или метална скоба за почукване, затова Ясмин просто блъсна вратата и влезе. Настаних се удобно в колата с „La Cousine Bette“ — роман, който все още считам за най-доброто постижение на френския майстор.

Не бях прочел и четири страници, когато вратата на колата се отвори с трясък и Ясмин се друсна на седалката до мен. Пуфтеше като кашалот, а косата й стърчеше на всички посоки.

— За бога, Ясмин. Какво се е случило?

— О, божичко — задъхваше се тя. — О, божичко!

— Изхвърли ли те? — извиках аз. — Направи ли ти нещо?

Тя се задъхваше прекалено силно, за да може да ми отговори веднага. Тънка струйка пот се стичаше по слепоочието й. Изглеждаше така, сякаш е обиколила четири пъти квартала, гонена от маниак с готварски нож. Изчаках я да се успокои.

— Не се притеснявай — казах аз. — Няма начин да минем без един-два неуспеха. Този човек е демон!

— Какво ти направи?

— Той е бик! Той е като малък кафяв бик!

— Кажи ми какво стана.

— Влязох в ателието му. Той рисуваше по някакво голямо платно и когато се обърна и ме погледна, очите му така се разшириха, че станаха като огромни черни балони. После извика „Оле!“ или нещо такова и започна бавно да се придвижва към мен, някак си леко приклекнал, все едно всеки момент ще скочи…

— И скочи ли?

— Да. Скочи.

— Боже господи!

— Дори не си остави четката.

— Значи не успя да му сложиш шлиферчето?

— Не. Нямах време дори да си отворя чантата.

— По дяволите!

— Той беше като ураган, Осуалд.

— Не можа ли да го позабавиш малко? Спомни си как се справи със стария Уърсли.