Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— Да, наистина.

— Искам да кажа, в края на краищата, аз дори нямах причини да нося в себе си такова нещо.

— Трудно. Много трудно. Как успя да се справиш с този проблем?

— Накрая просто го попитах: „Искате ли ме, мосю Пруст?“.

„Да! — изпищя той. — Искам те повече от всичко в моя живот! Стига си бягал!“

„Добре — казах аз, — но първо трябва да си сложите това смешно нещо, за да ви поддържа горенето.“

Извадих го от джоба си и го метнах през масата. Той спря да ме гони и се вторачи в него. Съмнявам се, че някога през живота си беше виждал такова нещо.

„Какво е това?“ — извика той.

„Нарича се «гъделичниче» — отвърнах аз — и е измислено от мистър Оскар Уайлд.“

„Оскар Уайлд! — извика той. — Ха-ха! Той е страхотен човек!“

„Той е изобретил гъделичничето — казах аз, — а лорд Алфред Дъглас му е помагал.“

„Лорд Алфред е друг достоен мъж!“ — извика той.

„Крал Едуард VII — продължавах да лъжа аз — е носел такова нещо със себе си навсякъде.“

„Крал Едуард VII! О, боже!“

Той взе гуменото нещо от масата.

„И е добро, казвате, така ли?“

„Удвоява удоволствието — казах аз. — Бъдете добро момче и си го слагайте по-бързо, че вече нямам търпение.“

„Няма ли да дойдете да ми помогнете?“

„А, не. Сам ще си го сложите.“

И докато той си играеше с него аз… ами… аз трябваше да направя така, че той в никакъв случай да не види банана и така нататък… И все пак знаех, че ще дойде ужасният момент, в който ще трябва да си сваля панталоните…

— Малко рисковано цялото това нещо.

— Просто нямаше начин, Осуалд. Затова, докато той продължаваше да се мотае с великото изобретение на Оскар Уайлд, аз се обърнах с гръб към него, смъкнах си панталоните и се наведох върху облегалката на дивана, което според мен беше правилната поза…

— Боже господи, Ясмин, не ми казвай, че си имала намерение да му позволиш да…

— Разбира се, че не — каза тя. — Но трябваше да направя така, че той да не може да докопа банана.

— Да, но той не ти ли скочи?

— Засили се към мен като стенобойна машина.

— Как го избегна?

— Въобще не съм го избягвала — усмихна се тя. — Точно в това е целият номер.

— Чакай, нещо не те разбрах. Щом се е засилил към теб като стенобойна машина и не си го избягнала, значи те е намушкал.

— Да, но не там, където ти си мислиш, че ме е намушкал. Гледай сега, Осуалд, аз много добре си спомнях едно нещо: аз много добре си спомнях случая с Уърсли и онзи бик и как Уърсли и брат му излъгали бика, че пишката му е там, където трябва да бъде, когато тя била на съвсем друго място. Нали Уърсли я беше хванал и я беше вкарал в една гумена торба?

— Е, ти така ли направи?

— Да.

— Но ти си нямала гумена торба като Уърсли.

— Защо се правиш, че не разбираш, Осуалд? За какво ми е гумена торба?

— Ами… не, не ти трябва, наистина… Ааа, сега разбирам какво имаш предвид, но… не ти ли беше малко трудно?… Искам да кажа, че… все пак ти си с гръб и… и той се е засилил към теб като стенобойна машина и… ти трябва да си била доста бърза, нали?

— Да, бях много бърза. Хванах го насред полет.

— Той не се ли усети?

— Колкото и онзи бик се е усетил. Даже по-малко и ще ти кажа защо.

— Защо?

— Първо на първо, той направо се побъркваше от суданската муха, разбираш, нали?

— Да.

— Грухтеше, сумтеше и пляскаше ръце.

— Да.

— И главата му беше отметната назад, също като на онзи бик.

— Да, най-вероятно.

— Но най-важното от всичко беше, че той ме мислеше за мъж. Той си въобразяваше, че го прави с мъж, нали?

— Да.

— И нишката му беше на хубаво място и си прекарваше добре, нали?

— Да.

— Значи, в неговото собствено съзнание имаше само едно място, където тя може да бъде. Защото мъжете имат само едно такова място.

Погледнах я с искрено възхищение.

— Писано му било да го прелъжа — каза тя, като измъкна един охлюв от черупката му и го сложи в устата си.

— Брилянтно! — казах аз. — Блестящо изпълнение!

— И аз останах много доволна от себе си.

— Това е абсолютната заблуда.

— Благодаря ти, Осуалд.

— Има само едно нещо, което не мога да разбера.

— Какво?

— Когато той се е засилил към теб като стенобойна машина, не се ли е прицелил все пак?

— Само до известна степен.

— Но той трябва да е много опитен в това.

— Миличкият ми Осуалд. Ти изглежда още не можеш да проумееш какво става с един човек, поел двойна доза прах от судански мухи.

Много добре знам, помислих си аз. Бях зад шкафовете в лабораторията, когато Уърсли я пое.