Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— Търпение, Волфганг — каза той.

— Искам това хапче! — извика германският посланик.

Сър Чарлс захлупи кутийката с другата си ръка и се обърна към мен:

— Имате ли още?

Бръкнах в джоба на фрака си и измъкнах още девет кутийки.

— Има за всеки по една — казах аз.

Девет нетърпеливи ръце се спуснаха и сграбчиха кутийките.

— Аз плащам — каза мистър Мицуко. — Колко искате?

— Не — отвърнах аз. — Това са подаръци. Опитайте ги, господа, и вижте какво мислите.

Сър Чарлс изучаваше надписа на капачето.

— Аха! — каза той. — Виждам, че тук е напечатан адресът ви.

— Да, това е в случай, че…

— В случай, че какво?

— В случай, че някой поиска да получи второ хапче.

Забелязах, че германският посланик беше извадил едно малко тефтерче и усилено пишеше в него.

— Сър — обърнах се към него аз, — предполагам, че се готвите да пишете на учените в Германия да се заемат с изследването на семената на нара. Така ли е?

— Да, точно това възнамерявам да направя.

— В такъв случай ще ви кажа, че си губите времето.

— И защо, ако смея да попитам?

— Защото тук не става въпрос за нара, а за нещо съвсем друго.

— Значи сте ни излъгали?!

— Това е единственото невярно нещо в целия разказ — казах аз. — Простете ми, но трябваше да постъпя така. Не можех да ви издам тайната на професор Юсупов. Беше въпрос на чест. Но всичко друго е самата истина. Самата истина! Особено това, че в момента държите в ръцете си най-мощното подмладяващо средство, което някога е било изобретявано.

В този момент дамите влязоха в гостната и десетте високопоставени личности набързо и пипнешката мушнаха малките кръгли кутийки в джобовете на фраковете си. После се изправиха и поздравиха съпругите си. Забелязах, че сър Чарлс изведнъж беше станал абсурдно палав. С един скок той прекоси стаята и млясна лейди Мейкпийс право в устата. Тя го изгледа с хладно недоумение. Без да се притеснява от това, той я хвана за ръката и я поведе из голямата стая. Последното, което видях, беше как мистър Мицуко обикаля наоколо и изучава женската плът от близко разстояние, като търговец на коне, който оглежда кобилки на пазара. После се измъкнах незабелязано.

Половин час по-късно бях в квартирата си на Авеню Марсо. Всички си бяха легнали и в къщата беше тъмно, но когато минах покрай спалнята на мадмоазел Никол на втория етаж, зърнах през процепа на вратата слабата светлинка на запалена свещ. Малката повлекана пак ме чакаше. Да чака! Реших, че тя няма какво повече да ми предложи. Дори в този ранен етап от кариерата си вече бях разбрал, че единствените жени, които ме интересуват, са новите жени. От втори път нямаше смисъл. Това е все едно да препрочиташ криминален роман — знаеш точно какво ще се случи в следващия момент. Фактът, че наскоро бях нарушил това правило, като посетих два пъти мадмоазел Никол, беше нещо съвсем различно. Направих го просто, защото това беше най-близката възможност да изпробвам праха си от судански мухи. Между другото, принципът „Никоя жена повече от веднъж“ е нещо, към което съм се придържал стриктно през целия си живот и го препоръчвам горещо на всички мъже, които обичат разнообразието.

Тази нощ спах добре. Все още не се бях събудил, когато на следващата сутрин мадам Боавен ме изтръгна от съня ми, думкайки с юмруци по вратата.

— Ставайте, мосю Корнелиус! — изграчи тя. — И слизайте веднага долу! Разни хора звънят на вратата и ви търсят от преди закуска още!

Облякох се точно за две минути и изхвърчах от стаята. На тротоара пред входа на къщата ме чакаха около седем човека, които никога не бях виждал. Те образуваха живописна групичка с пъстроцветните си униформи и всевъзможните позлатени и посребрени копчета по гърдите и ръкавелите на дрехите си. Оказа се, че били пратеници от британското, германското, руското, унгарското, италианското, мексиканското и перуанското посолство. Всеки носеше писмо, адресирано до мен. Взех писмата и ги отворих на място. Нямаше особени разлики в съдържанията. Всички казваха горе-долу едно: ИСКАХА ОЩЕ ХАПЧЕТА. Всички молеха за още хапчета. И всички ме инструктираха да ги предам на съответния приносител и т.н., и т.н.

Казах на пратениците да почакат и бързо се качих обратно в стаята си. На всяко от писмата написах:

„Уважаеми сър, производството на хапчетата, за които ме молите, поглъща изключително много средства. Съжалявам, но в бъдеще цената на една таблетка ще бъде хиляда франка.“