Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— Хм, доста дълго време е пропилял за едно предчувствие — обади се сър Чарлс. — Както и да е. Продължавайте, млади човече. Не бива да ви прекъсваме.

— През месец януари миналата година търпението на професора най-сетне бе възнаградено. Ето какво направи той: разряза семката на един нар и започна да изучава съдържанието й частица по частица под много мощен микроскоп. И тогава откри в самата й сърцевина микроскопична червена точица от растителна тъкан, която не бе забелязвал никога преди. Професорът изолира тази червена точица от другите съставки, но очевидно тя беше прекалено нищожна, за да може сама да послужи за нещо. Затова той се залови да разреже сто нарови семки и да изолира от тях сто микроскопични червени точици. Точно в тази част от работата ме помоли да му асистирам. Тя ни отне цяла седмица.

Отпих още една глътка портвайн. Всички чакаха да продължа.

— И така, най-сетне имахме сто от микроскопичните точици, но дори когато ги събрахме на куп, беше невъзможно да ги видим с просто око.

— И казвате, че бяха червени тези точици, така ли? — попита унгарският посланик.

— Да, под микроскопа имаха великолепен ален цвят.

— И какво направи с тях професорът?

— Даде ги на един плъх.

— На плъх ли?!

— Да. На един голям бял плъх.

— Кой ще загуби толкова време в търсене на тези малки точици, за да ги даде накрая на един плъх? — попита германският посланик.

— Остави момчето да се доизкаже, Волфганг — каза сър Чарлс. — Нека да разберем какво се е случило по-нататък.

Той ми кимна да продължа.

— Виждате ли, професор Юсупов имаше в лабораторията си много опитни плъхове. Той избра един голям, здрав, мъжки бял плъх и му даде да изяде стоте микроскопични червени точици, набутани в парче месо. После го пусна в една клетка с десет женски. Спомням си как стояхме и наблюдавахме със затаен дъх поведението на мъжкия плъх. Беше късен следобед, но ние въобще не се сещахме да обядваме.

— Извинете ме, моля — обади се умният френски външен министър, — но мога ли да попитам защо бяхте толкова развълнувани? От къде знаехте, че изобщо нещо ще се случи?

Ето, знаех си, че ще изтърси нещо такова тоя хитър французин.

— Аз се вълнувах, сър, просто защото професорът се вълнуваше — отвърнах аз. — Той като че ли знаеше, че нещо ще се случи. Не мога да ви обясня защо. Не забравяйте, господа, че аз бях само един млад помощник. Професорът не ми разкри всичките си тайни.

— Аха, разбирам — каза френският министър. — Е, продължавайте в такъв случай.

— Благодаря ви, сър. Наблюдавахме внимателно плъха, но в първите няколко минути нищо не се случи. И тогава, изведнъж, точно след девет минути, той застина на едно място. Целият се сгърчи и започна да трепери. После се обърна към женските. Допълзя до най-близката, захапа я за врата и се качи отгоре й. Свършиха много скоро. Той беше изключително яростен и невероятно бърз. Но най-странното беше, че в момента, в който приключи копулацията с първата женска, той сграбчи втора и продължи да се съешава с нея по същия свиреп начин. Когато приключи и с нея, сграбчи трета, после четвърта, после пета. Беше неизтощим! Не се спря, докато не обиколи всичките десет. И дори тогава, господа, все още не се беше наситил!

— Гледай ти! — промърмори сър Чарлс. — Какъв любопитен експеримент.

— Нека да отбележа — продължих аз, — че плъховете съвсем не са хаотични в сексуалните отношения. Напротив, те имат много умерени полови навици.

— Сигурен ли сте в това? — попита френският външен министър. — Винаги съм мислил, че плъховете са доста похотливи.

— О, не, сър — казах аз твърдо. — Плъховете са всъщност изключително интелигентни и кротки същества. Лесно се опитомяват.

— Продължавайте нататък — каза сър Чарлс. — Какво ви говори всичко това?

— Професор Юсупов страшно се развълнува. „Осуалдски! — извика той (така ме наричаше през цялото време). — Осуалдски, момчето ми, мисля, че току-що открих най-великия и най-мощния полов стимулатор в историята на човечеството!“ „И на мен така ми се струва, сър“ — казах аз. Все още стояхме до клетката, а белият плъх продължаваше да изрежда нещастните женски една след друга. След един час „работа“ той рухна от изтощение. „Дали сме му прекалено голяма доза“ — заключи професорът.

— Какво се случи с този плъх накрая? — попита мексиканският посланик.

— Умря.

— От много жени, нали?

— Да.

— Точно така искам да умра и аз! — плесна с ръце той. — От много жени!