Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— Сипете си портвайн, млади момко — обърна се към мен сър Чарлс, — и го подайте нататък.

Налях си една чаша портвайн и внимателно подадох гарафата на седящия отляво.

— Това е добра бутилка. „Фонсека ’87“. Баща ви ми е писал, че сте спечелили стипендия за Тринити. Нали така беше?

— Да, сър — казах аз. Решителният момент се приближаваше! Не биваше да го изпускам! Трябваше да използвам шанса си на всяка цена!

— За каква специалност? — попита сър Чарлс.

— Естествени науки, сър — отвърнах аз. Ето сега беше настъпил решителният момент! — Между другото — казах с достатъчно висок глас, за да могат да ме чуят и останалите, — в една от тамошните лаборатории в момента се провеждат наистина изумителни изследвания. Строго секретни. Просто няма да повярвате какво са открили!

Десет чифта очи се откъснаха от чашите с портвайн и кафе и се насочиха към мен, пълни с любопитство.

— Не знаех, че вече сте постъпили в университета — каза сър Чарлс. — Мислех, че ви остава още една година и затова сте тук.

— Да, точно така е — казах аз, — но бъдещият ми преподавател ме покани да се включа в работата на една от научните лаборатории в университета. Там прекарах по-голямата част от миналия семестър.

— И какво, ако смея да попитам, е това толкова тайно и толкова забележително откритие, което са направили там?

В гласа на сър Чарлс имаше иронична нотка и кой можеше да го вини за това?

— Ами как да ви кажа, сър — промърморих аз и млъкнах нарочно.

За няколко секунди настъпи тишина. Деветимата чужденци и британският посланик учтиво чакаха да продължа. Те ме наблюдаваха със смесица от толерантност и шеговитост. Този млад момък, като че ли си казваха те, се държи малко дръзко като ораторства така пред нас, но нека да го изслушаме. По-добре, отколкото да говорим за политика.

— Не се опитвайте да ми казвате, че са оставили момче на вашата възраст да се занимава с тайните им — усмихна се сър Чарлс със своята разпадаща се керамична уста.

— Това не са военни тайни, сър — казах аз. — Те не биха могли да се използват срещу държавните интереси. Напротив, това са открития, които ще помогнат на цялото човечество.

— Разкажете ни за тях тогава — каза сър Чарлс и си запали една голяма пура. — Тук се е събрала изискана публика, която очаква да чуе вашия разказ.

— Мисля, че това, което се прави там в момента, е най-големият пробив в науката след Пастьор — казах аз. — То ще промени света.

Френският министър на външните работи подсмръкна шумно през косматите си ноздри.

— О, имате си втори Пастьор в Англия, така ли? — каза той. — Е, в такъв случай много бих искал да чуя за него.

Не ми харесваше този външен министър. Беше мазен, гладък и остър като бръснач. Трябваше да внимавам с него.

— Ако светът наистина ще се променя, малко съм учуден, че тази информация още не си е проправила път до бюрото ми — каза сър Чарлс.

Успокой играта, Осуалд, казах си аз, едва си започнал и вече ги караш да не ти вярват.

— Извинете ме, сър, но там е работата, че той още нищо не е публикувал.

— Кой още нищо не е публикувал? Кой е той?

— Професор Юсупов, сър.

Руският посланик свали чашата от устата си и каза:

— Юсупов? Той да не е руснак?

— Да, сър, руснак е.

— Тогава как е възможно да не съм чувал за него?

Нямах намерение да оставя тоя черноок, брадат казак да ми провали плановете, затова си замълчах.

— Е, добре, млади момко — каза накрая сър Чарлс, — разкажете ни за най-големия научен пробив на нашето време. Не бива да ни държите в напрежение, нали разбирате.

Поех си няколко дълбоки глътки въздух и отпих от чашата си с портвайн. Решителният миг бе настъпил. Молех се на бога да не объркам нещо.

— Години наред — започнах аз — професор Юсупов се занимава с една теория, която твърди, че семената на узрелия нар съдържат в себе си вещество, което има свойството да подмладява.

— Ние имаме хиляди и хиляди нарове в нашата страна! — възкликна гордо италианският посланик.

— Тихо, Емилио — каза сър Чарлс. — Остави момчето да говори.

— В продължение на двайсет и седем години — продължих аз — професор Юсупов изучавал семената на нара. Това се превърнало в негова фиксидея. Спял в лабораторията. Не се показвал в обществото. Дори не се оженил. Навсякъде около него се търкаляли нарове и семената им.

— Много се извинявам — прекъсна ме японското човече, — но защо точно нарове? Защо не къпини, например?

— Не мога да ви отговоря на този въпрос, сър — казах аз. — Предполагам, че професорът просто е имал някакво предчувствие.