Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— А сега искам да ми разкажете всичко за себе си — каза тя.

Последва цял куп от въпроси и отговори за семейството ми и мен. Беше ужасно досадно, но съзнавах, че трябва да го изтърпя в името на моя велик план. Говорихме си така около четирийсет минути, като от време на време лейди Мейкпийс ме потупваше по бедрото, когато искаше да подчертае нещо. Накрая отрупаната с пръстени ръка просто остана върху бедрото ми. Почувствах лек натиск. Охо, помислих си аз, сега пък какво е намислила старата птичка. Изведнъж тя скочи и закрачи нервно из стаята. Наблюдавах я внимателно. Ходеше напред-назад със сключени ръце, главата й трепереше, а гърдите й се повдигаха и спускаха с бясна скорост. Беше се стегнала като пружина. Не знаех какво да правя.

— Е, аз ще вървя — казах накрая и се изправих.

— Не, не. Не си отивайте!

Седнах отново.

— Вие познавате ли съпруга ми? — избърбори тя. — Очевидно не. Едва-що пристигате. Той е много добър човек. Страхотен мъж, но е взел да остарява горкичкият и вече не може да спортува така активно, както едно време.

— Много лошо — казах аз. — Край на полото и тениса.

— Дори и за пинг-понг не става вече — проплака тя.

— Всички остаряваме — успокоих я аз.

— Да, така е, но тук въпросът е в друго.

Тя млъкна и зачака.

Аз също чаках.

И двамата чакахме. Мълчанието продължи прекалено дълго.

Вече не можех да издържам, затова се поразмърда на дивана и попитах:

— В какво е въпросът, мадам?

— Толкова ли не виждате, че се опитвам да ви помоля за нещо? — каза тя накрая.

Не знаех какво да отговоря, затова си взех още един от малките триъгълни сандвичи и бавно го задъвках.

— Искам да ви помоля за една услуга, mon petit garcon — каза тя. — Предполагам, че сте много добър в игрите?

— Да, така е — отвърнах аз. Вече се бях примирил с идеята за партия тенис или пинг-понг с нея.

— И не бихте имали нищо против да поиграем?

— Не, разбира се. За мен е удоволствие.

Налагаше се да й угаждам. Всичко, което исках, беше да се запозная с посланика. Посланикът беше моята цел. Той беше човекът, когото бях избрал за първото хапче и който щеше да задвижи нещата. Но до него можех да се добера единствено чрез нея.

— Това, което искам, не е кой знае какво — каза тя.

— На вашите услуги, мадам.

— О, сериозно ли говорите?

— Разбира се.

— И казахте, че ви бива в игрите, нали?

— Да, играех ръгби в училище. И крикет. Много добре подавам топката.

Тя престана да крачи и ме изгледа продължително.

Точно в този момент едно малко предупредително звънче започна да дрънчи в главата ми. Не му обърнах внимание. Каквото ще да става, аз не биваше да се опълчвам срещу тази жена.

— Боя се, че не играя ръгби — каза тя. — Или пък крикет.

— Е, аз и в тениса не съм зле. Но не си нося ракетата — казах аз и си взех още един сандвич. Обожавам вкуса на аншоа.

— Баща ми твърди, че рибата аншоа съсипва небцето — казах аз с пълна уста. — Вкъщи такова нещо никога не се сервира. Но аз много я обичам.

Тя си пое дълбоко въздух и гърдите й се издуха като два гигантски балона.

— Ще ви кажа какво искам — прошепна тя. — Искам да ме любите, и да ме любите, и да ме любите! Искам да ме любите до смърт! И искам да го направите сега! Сега! Бързо!

Боже господи, помислих си аз. Ами сега?

— Не се шокирайте, скъпо момче.

— Не се шокирам.

— О, не, шокирате се. Изписано е на лицето ви. Изобщо не трябваше да ви моля за това. Та вие сте толкова млад! На колко години сте? Не, не ми казвайте! Не искам да знам. И сте толкова апетитен! Но учениците са забранен плод, нали? Колко жалко! Очевидно е, че все още не сте се докоснали до изгарящия свят на жените. Предполагам, че дори сте девствен.

Е, това вече беше прекалено!

— Грешите, лейди Мейкпийс! — казах аз. — Забавлявал съм се с жени и от двете страни на Ламанша. Също и по море.

— Ами? Не ви вярвам, палавник такъв!

Все още бях седнал на дивана. Тя стоеше изправена над мен. Огромните й червени устни бяха разтворени, а гърдите й се издигаха и спускаха от учестеното дишане.

— Разбирате, че никога не бих ви помолила за това, ако Чарлс вече… не ставаше за тази работа, нали?

— Разбира се — поразмърдах се аз. — Отлично ви разбирам. И ви съчувствам. Изобщо не се притеснявайте.

— Сериозно ли говорите?

— Да, разбира се.

— О, мое прекрасно момче! — извика тя и се нахвърли върху мен като тигрица.

Няма нищо съществено за разказване от боричкането, което последва. Може би си заслужава само да спомена, че лейди Мейкпийс ме изненада с диванната си техника. До онзи момент винаги бях гледал на дивана като на неподходяща територия за аламинутни изпълнения, въпреки че, бог ми е свидетел, често бях принуден да го използвам в гостните на лондонските дебютантки, докато родителите им хъркаха на втория етаж. За мен диванът е страшно неудобно място, заобиколено от три страни с ватирани прегради и с толкова тясна хоризонтална част, че човек непрекъснато се изтъркулва от нея на пода. Но лейди Мейкпийс беше диванен факир. За нея диванът беше нещо като гимнастически кон, върху който тя правеше най-различни сложни упражнения: премятания, подскоци, завъртания, извивания, като се кълчеше по най-невероятен начин.