Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

Все още не бях готов да предприема решителни действия.

Отново излязох по улиците на Париж и не след дълго намерих производител на комерсиални опаковки. От него закупих хиляда кръгли картонени кутийки, с диаметър два сантиметра. Купих и памук.

После отидох при един печатар и му поръчах хиляда кръгли етикетчета с диаметър два сантиметра. На всяко от тях трябваше да пише:

След два дена отидох да ги прибера. Купих си буркан с лепило. Върнах се вкъщи и залепих двайсет и четири от тях.

„Хапчета за ПОТЕНТНОСТ

Проф. Юсупов.

Тези хапчета са изключително силни.

Използвайте ги умерено,

за да не навредите на себе си и на

партньора си. Препоръчана доза:

по едно на седмица.

Единствен дистрибутор в Европа:

О. Корнелиус,

192, Авеню Марсо, Париж“

След два дена отидох да ги прибера. Купих си буркан с лепило. Върнах се вкъщи и залепих двайсет и четири от тях върху двайсет и четири от кутийките. Във всяка кутийка сложих по малко памук и върху него поставих едно-единствено червено хапче.

След два дена отидох да ги прибера. Купих си буркан с лепило. Върнах се вкъщи и залепих двайсет и четири от тях върху двайсет и четири от кутийките. Във всяка кутийка сложих по малко памук и върху него поставих едно-единствено червено хапче.

Сега вече бях готов.

Както може би отдавна сте се досетили, имах намерение да се занимавам с търговия. Щях да продавам хапчетата си за потентност на определена клиентела, която скоро щеше да крещи за още и още. Щях да ги продавам лично, в кутийки по едно, на безбожни цени.

А клиентите ли? Откъде щях да ги намеря? Чудите се как едно седемнайсетгодишно момче, попаднало в чужд град, щеше да открие хора, на които да продава магическите си хапчета? Е, аз не изпитвах никакви притеснения по въпроса. Трябваше да намеря само един подходящ човек, на когото да предложа едно-единствено хапче и да чакам да дотича на следващата сутрин за още. Той на свой ред само трябваше да подшушне на приятелите си и новината щеше да обхване града като горски пожар.

Вече бях набелязал първата си жертва.

Дотук не съм споменавал, че баща ми, Уилям Корнелиус, беше дипломат. Нямаше големи спестявания, но съумяваше да живее добре със заплатата си. Последната му длъжност беше посланик в Дания и в момента тъпчеше на едно място във Външно министерство в Лондон в очакване на ново, по-високо назначение. Тогавашният британски посланик във Франция беше някой си сър Чарлс Мейкпийс. Той беше стар приятел на баща ми и преди да замина за Франция баща ми му написа едно писмо, в което го молеше да ме наглежда по време на престоя ми в Париж.

Вече знаех какво трябва да направя и веднага се заех с това. Облякох си най-хубавите дрехи и се отправих към Британското посолство. Естествено, не влязох през главния вход, а позвъних на вратата на частната резиденция на посланика, която се намираше в същата внушителна сграда, но от задната страна. Беше четири часът следобед. Някакъв лакей в бели кюлоти и червена ливрея със златни копчета отвори вратата и се облещи срещу мен. Нямах визитна картичка, но някак си успях да обясня, че родителите ми са близки приятели на сър Чарлс и лейди Мейкпийс и помолих да съобщят на лейди Мейкпийс, че Осуалд Корнелиус, ескуайър, е дошъл да поднесе почитанията си.

Поканиха ме в нещо като вестибюл, където седнах и зачаках. Пет минути по-късно лейди Мейкпийс влетя в стаята сред вихрушка от коприна и шифон.

— О! — извика тя, като взе ръцете ми в своите. — Значи вие сте синът на Уилям! Винаги е имал вкус този стар разбойник! Получихме писмото и чакахме да се обадите.

Лейди Мейкпийс беше импозантна дама. Не беше млада, разбира се, но не беше и повехнала старица. Дадох й четирийсет. Лицето й беше като изсечено от мрамор, сякаш нямаше възраст, а огромният й гръден кош се скосяваше до кръстче, което можех да обхвана с длани. Прецени ме с бърз пронизващ поглед и изглежда остана доволна, защото следващите й думи бяха:

— Елате с мен, Корнелиус. Ще пием чай и ще си поприказваме.

Тя ме хвана за ръка и ме поведе през огромни, пищно обзаведени стаи към едно доста уютно местенце, обзаведено с диван и няколко фотьойла. На една от стените висеше пастел на Буше, а на друга — акварел на Фрагонар.

— Това — каза тя — е малкият ми кабинет. Оттук ръководя светския живот на посолството.

Усмихнах се любезно и седнах на дивана. Един от шантаво облечените лакеи донесе чай и сандвичи на сребърен поднос. Сандвичите бяха с аншоа. Лейди Мейкпийс седна до мен и започна да налива чая.