Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— Gott in Himmel! — скочи германският посланик. — Къде мога да намеря такива хапчета?

— И аз! — извика руският посланик. — Аз съм с предимство, защото те са изобретени от мой сънародник! Трябва веднага да пратя известие на царя!

Изведнъж всички започнаха да говорят едновременно. Откъде можели да ги намерят? Искали ги веднага! Колко щели да струват? Били готови да платят добре! А дребният японец, който седеше от лявата ми страна, се наведе и изсъска в ухото ми:

— Вие само ми намерете голямо количество от тези хапчета. Аз ще ви дам страшно много пари!

— Един момент, господа! — провикна се сър Чарлс и вдигна сбръчканата си ръка. — Нашият млад приятел ни разказа една очарователна история, но уточни, че е бил просто асистент на професор еди-кой си. Така че най-вероятно той не е в състояние да ни достави от тези забележителни новооткрити хапчета. Но може би, мой мили Осуалд — и тук той се наведе към мен и постави ръката си върху моята, — може би вие ще бъдете така добър да ме свържете с този велик професор. Едно от задълженията ми тук, в посолството, е да държа министерството в течение на последните научни открития.

— Разбирам — казах аз.

— Ако мога да получа едно флаконче от тези хапчета, даже за предпочитане едно шише, веднага ще ги изпратя в Лондон.

— А аз ще ги изпратя в Петроград — каза руският посланик.

— А аз в Будапеща.

— А аз в Мексико сити.

— А аз в Лима.

— А аз в Рим.

— Глупости! — извика германският посланик. — Вие ги искате за себе си, мръсници такива!

— Ех ти пък, Волфганг — каза сър Чарлс, като се размърда с неудобство на мястото си.

— А защо не, скъпи Чарлс? Аз също ги искам за себе си. Е, и за кайзера, разбира се, но първо за себе си.

Много ми хареса този германски посланик. Какъв откровен човек!

— Господа, струва ми се, че е най-добре аз да се заема с уреждането на този въпрос — каза сър Чарлс. — Ще пиша лично на професора.

— Японският народ — изтърси мистър Мицуко — и особено императора, винаги са се интересували от всякакви масажистки техники, горещи бани и други такива технологични нововъведения.

Оставих ги да се надвикват. Вече владеех положението и това ме караше да се чувствам спокоен. Налях си още една чаша портвайн, но отказах огромната пура, която ми предложи сър Чарлс.

— По-малка ли искате, скъпо момче? — попита ме той с готовност. — Или предпочитате турска цигара? Мисля, че имам някакви „Балканско Собрене“.

— Благодаря ви, сър, не пуша. Но портвайнът е разкошен.

— О, да. Сипете си още, скъпо момче!

— Имам интересна новина за вас — казах аз и изведнъж всички млъкнаха. Германският посланик постави длан зад ухото си. Руският се наведе напред. Всички бяха вперили очи в мен и чакаха.

— Това, което ще ви кажа, е много поверително — казах аз. — Мога ли да разчитам на вашата дискретност?

Последва хор от: „Да! Да! Абсолютно! Продължавайте нататък, млади човече!“.

— Благодаря ви — казах аз. — Нещата стоят така: веднага, щом разбрах, че ще заминавам за Париж, реших, че трябва да взема със себе си известно количество от тези хапчета, особено за големия приятел на баща ми, сър Чарлс Мейкпийс.

— Скъпото ми момче! — извика сър Чарлс. — Каква великодушна мисъл!

— Разбира се, не можех да помоля професора да ми даде от тях, защото той никога нямаше да се съгласи. Все още всичко се държи в пълна тайна.

— И какво направихте? — попита сър Чарлс, цял треперещ от вълнение. — Пооткраднахте ли ги?

— Разбира се, че не, сър — отвърнах аз. — Кражбата е криминално престъпление.

— Не се притеснявайте от нас, скъпо момче. Ние няма да кажем на абсолютно никого.

— Какво направихте тогава? — попита германският посланик. — Казвате, че ги имате и че не сте ги откраднали.

— Направих ги сам.

— Брилянтно! — извикаха всички. — Magnifique!

— Тъй като помагах на професора във всяка фаза на производството им, смогнах да усвоя всички процедури. Така че започнах да ги правя в лабораторията му всеки ден докато той обядваше.

Бавно се извърнах назад и бръкнах в един от джобовете на фрака си. Измъкнах една от малките кръгли кутийки и я поставих на масата. Отворих капака. Вътре, сгушено в мекото памучно гнездо, лежеше едно-единствено червено хапче.

Всички се наведоха напред. Видях как пълничката бяла ръка на германския посланик се плъзга бавно над масата към кръглата кутийка като невестулка, която дебне мишка. Сър Чарлс също я видя. Той стовари юмрука си върху ръката на германеца и я прикова към масата.