Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

В онези дни двайсет франка отговаряха на една лира, което значи, че им исках точно по петдесет лири стерлинги за едно хапче. През 1912 г. тази сума имаше може би десет пъти по-голяма стойност, отколкото има днес. По днешните стандарти им исках някъде към петстотин лири за хапче! Цената беше смешна, но те бяха богати мъже. На всичко отгоре бяха и сексуални маниаци, а както би ви доверила всяка разумна жена на света, един мъж, който е едновременно богат и вманиачен на тема секс, е най-лесно да бъде пипнат.

Върнах се на входа и връчих писмата на съответните приносители, като им наредих да ги предадат на шефовете си. Докато се занимавах с това, отнякъде изникнаха още двама — единият беше пратеник на Ке д’Орсе (от името на френския министър на външните работи), а другият — от името на армейския генерал в Министерството на войната или както там се нарича. И докато пишех същите отговори на гърбовете на техните писма, се появи кой мислите: самият мистър Мицуко в прекрасна двуколна карета. Видът му ме шокира. Предишната нощ той беше едно енергично, живо малко японско човече с блясък в очите. Тази сутрин едва слезе от каретата и докато се опитваше да се добере до мен, краката му започнаха да се огъват. Хванах го точно навреме.

— Скъпи ми господине! — задъхваше се той, подпирайки се с две ръце на раменете ми. — Скъпи, скъпи! Чудо! Чудо! Какво великолепно хапче! Това е… Това е най-великото откритие на нашето време!

— Почакайте малко — прекъснах го аз. — Добре ли се чувствате?

— Разбира се! — изстена той — Разбира се, че се чувствам добре! Малко съм поотпаднал, това е всичко.

Той започна да се киска. Отстрани сигурно сме представлявали странна гледка — дребният японец, изтупан с цилиндър и фрак, който се кикотеше неконтролируемо, подпрян с две ръце на раменете ми, за да не падне. Беше толкова мъничък, че върха на цилиндъра му стигаше до брадичката ми.

— Само малко съм поразнебитен, но кой ли не би бил?

— Какво се е случило, сър? — попитах го аз.

— Омаломощих седем жени! — извика той. — И то не от нашите мънички, нежни японки. Не! Не! Не! Това бяха седем огромни и яки френски женища! Отупах ги една по една. Ха! Ха! Ха! И всички крещяха: camarade, camarade, camarade! Аз бях великан сред тези женища, разбирате ли, млади господине, ВЕЛИКАН! Въртях гигантската си сопа наляво-надясно и ги разпердушиних на всички страни!

Поканих го в къщата на мадам Боавен и го настаних в салона й за гости. Налях му чаша бренди. Той го глътна наведнъж и белите му като вар бузи започнаха бавно да възвръщат бледожълтеникавия си цвят. Около дясната му китка беше омотана връвчицата на кожена кесийка. Той я развърза и я метна на масата. Чу се издрънчаването на монети.

— Трябва да бъдете много внимателен с тези хапчета, сър — предупредих го аз. — Вие сте дребен човек, а те са много силни. Мисля, че за Вас ще е най-добре да вземате по половин доза. Просто делете хапчето на две.

— Пълни глупости, млади човече! — извика той. — Глупости на търкалета, както казваме в Япония. Тази нощ смятам да глътна не едно, а три!

— Вие въобще прочетохте ли надписа на капачето? — попитах го аз наистина обезпокоен. Последното нещо, което ми трябваше, беше мъртъв японец. Само като си помислих за врявата около аутопсията, за разследванията, за кутийките с името и адреса ми, намерени в къщата му, просто ми стана лошо.

— Да, прочетох етикетчето — каза той и поднесе чашата си за още бренди, — но не му обърнах внимание. Ние, японците, може да сме дребни, но имаме гигантски членове. Затова ходим леко разкрачени.

Реших да поохладя ентусиазма му като удвоя цената:

— Страхувам се, че занапред хапчетата ще ви струват ужасно много.

— Парите не са проблем — каза той и посочи кожената торбичка на масата. — Плащам в златни монети.

— Но, мистър Мицуко — казах аз, — всяко хапче ще ви струва две хиляди франка, тъй като производството им е изключително скъпо. Това са ужасно много пари за едно хапче!

— Вземам двадесет — отсече той, без да му мигне окото.

По дяволите, помислих си аз, тоя наистина ще се самоубие.

— Не мога да ви позволя да купите такова голямо количество, освен ако не ми дадете дума, че никога няма да вземате повече от едно на ден!

— Я не ми четете морал, млади момко! Просто донесете хапчетата!

Качих се в стаята си, отброих двадесет таблетки и ги сложих в обикновено шишенце. Не исках да рискувам с името и адреса си върху всичко това.

— Десет ще изпратя на императора в Токио — каза мистър Мицуко, когато му ги връчих. — Това ще ме издигне много в очите на Негово императорско величество.