Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

— То и императрицата ще издигне много, но по малко по-друг начин — казах аз.

Той се ухили, взе кожената кесийка и изсипа съдържанието й на масата: златни монети от по сто франка.

— Двайсет парчета на хапче — каза той и започна да брои. — Това прави общо четиристотин. И всяко от тях си струва да се даде, млади вълшебнико!

Когато най-сетне си тръгна, събрах с ръка монетите от масата и се качих в стаята си.

„Боже мой — помислих си, — та аз вече съм богат!“

Но преди залез-слънце бях още по-богат. Един по един пратениците от различните министерства започнаха да се завръщат с нови писма и този път с пари, повечето в златни монети от двайсет франка. Ето какво беше състоянието на финансите ми в края на деня:

Осемдесет и шест хиляди франка! Това правеше четири хиляди и триста английски лири! Невероятно! По онова време човек можеше да си купи прилична къща с такава сума пари, и карета, и чифт коне към нея, а даже и един от зашеметяващите последни модели спортни лимузини!

Този път за вечеря мадам Боавен сервира задушена говежда опашка, която не беше чак толкова лоша, само дето беше много рядка и караше мосю Б. да смуче, сърба и мляска по най-противен начин. В един момент той просто вдигна чинията си и изля бульона в устата си, заедно с няколко морковчета и едно голямо парче лук.

— Жена ми каза, че днес сте имали много странни посетители — обърна се към мене той. Лицето му беше наплескано с гъста кафява течност, а от мустаците му висяха тънки нишчици месо. — Кои бяха тия хора?

— Приятели на английския посланик — отвърнах аз. — В момента работя нещо за сър Чарлс Мейкпийс.

— Няма да ви позволя да превръщате къщата ми в пазарище — изломоти мосю Б. с уста, пълна с говежда лой. — Веднага трябва да прекратите тези дейности.

— Не се притеснявайте — отвърнах аз. — Утре ще си намеря нова квартира.

— Какво?! Да не искате да ми кажете, че напускате? — извика той.

— Да, страхувам се, че се налага. Но вие спокойно можете да задържите парите, които баща ми ви е предплатил.

Около семейната трапеза настана малка суматоха, за която най-много допринасяше мадмоазел Никол, но аз бях непоклатим. На следващия ден излязох и си намерих един огромен апартамент на приземен етаж с три просторни стаи и кухня. Намираше се на Авеню Жена. Събрах целия си багаж и го натоварих на една карета. Мадам Боавен ме изпрати на вратата.

— Мадам — обърнах се към нея аз, — мога ли да ви помоля за една малка услуга?

— Да. Кажете.

— И в замяна искам да приемете това.

Извадих от джоба си пет златни монети от по двайсет франка. Тя едва не припадна като ги видя.

— От време на време — казах аз — в къщата ви ще идват хора да ме търсят. Много ви моля да им казвате, че вече не живея тук и да ги препращате на този адрес.

Подадох й едно листче с новия ми адрес.

— Но, мосю Осуалд, това са страшно много пари!

— Вземете ги — казах аз и ги бутнах в ръката й — и ги задръжте за себе си. Не казвайте нищо на съпруга си. Само много ви моля да препращате всички, които ме търсят на новия ми адрес. Много е важно!

Тя обеща да прави това и аз потеглих към новата си квартира.

Бизнесът ми процъфтяваше. Десетимата първоначални клиенти подшушнаха страхотната новина на приятелите си, които на свой ред я подшушнаха на свои приятели и така лавината се отприщи. Половината от всеки ден прекарвах в правене на хапчета. На първо място благодарях на бога, че бях съобразил да донеса такова голямо количество прах от Судан. Но се наложи да сваля цената. Не всеки беше посланик или външен министър и скоро открих, че повечето хора просто не могат да си позволят да дадат първоначално определената абсурдна сума от хиляда франка за хапче. Затова ги смъкнах на двеста и петдесет.

Парите потекоха като река.

Започнах да си купувам скъпи дрехи и да се появявам в парижкото общество.