Роальд Даль - Моят чичо Осуалд

Купих си и кола и се научих да я карам. Беше новия модел на „Де Дийон-Бутон“ — Спортс ДК — страхотна малка кола с тристепенна скоростна кутия, четирицилиндров двигател и ръчна спирачка. Звучи невероятно, но вдигаше седемдесет километра в час и неведнъж съм я надувал до дупка по Шан’з Елизе.

И най-вече: забавлявах се с жени колкото ми душа искаше. Париж в онези дни беше истински космополитен град. В него бяха събрани красиви и способни жени от всички точки на планетата. Точно тогава започнах да откривам една любопитна истина. Известно е, че хората от различните националности притежават специфични национални черти на характера и особен темперамент. Това, което не е известно на повечето хора обаче е, че тези специфични национални характеристики стават много по-ясно изразени по време на сексуално общуване, отколкото по време на обикновените социални контакти. Без да се хваля, ще кажа, че аз се превърнах в истински експерт по националните сексуални характеристики. Беше ми много интересно да откривам как жените от различните народности повтарят съответната формула. Ако пробвате, например, десетина сръбкини (и не си мислете, че не съм го правил!) и се съсредоточите достатъчно, ще откриете, че всички те притежават няколко ясно изразени специфични особености в поведението, специфични умения и предпочитания. Полякините са лесно различими по същата причина. Еквадорките, норвежките, холандките, гватемалките, белгийките, рускините, китайките и т.н., и т.н. Към края на престоя си в Париж вече бях в състояние да разпозная националната принадлежност на всяка една жена, с която съм прекарал пет минути в леглото с вързани очи, без дори тя да си е отворила устата.

Следва логичният въпрос: коя беше родината на най-вълнуващите жени в света?

Аз лично се пристрастих изключително много към българките с аристократично потекло. Те имаха, наред с другите си качества, най-невероятните езици на земята: езици, които бяха не само гъвкави и еластични, но и притежаваха онази приятна грапавина, която се среща само при котките. Накарайте някое котенце да ви ближе ръката и ще видите какво имам предвид.

Туркините (тях струва ми се съм споменавал и преди) също заемаха едно от първите места в топкласацията ми. Те бяха като воденични колела: не се спираха, докато не спре водата. Но, повярвайте ми, в момента, в който решите да се захванете с някоя от тях, трябва да сте в отлична форма. Аз лично никога не допусках туркиня в къщата си, преди да съм закусил добре.

Хавайките също ме заинтригуваха заради необикновената хващателна способност на пръстите на краката си. Почти във всяка ситуация, в която беше възможно, те използваха тях вместо пръстите на ръцете си.

Що се отнася до китайките, опитът ме научи да се занимавам само с такива от Пекин и околната провинция Шантунг. Дори и тогава беше важно да произхождат от благороднически семейства. По онова време сред аристокрацията на Пекин и Шантунг съществуваше обичай, според който родителите изпращаха дъщерите си, веднага щом навършат петнадесет години, на обучение при опитни възрастни жени. Там момичетата изкарваха интензивен двегодишен курс, който имаше една-едничка цел: да ги научи на изкуството да доставят физическо удоволствие на бъдещия си съпруг. В края на обучението, след полагане на сериозен практически изпит, момичетата получаваха сертификати „зачита се“ или „не се зачита“. Ако някоя от тях се беше изявила като изключително прилежна и изобретателна, тя минаваше с „отличие“, а най-високо оценяваните получаваха „Почетна диплома“. Младите дами, удостоени с такава диплома, на практика можеха сами да изберат съпруга си. За нещастие обаче, почти половината от тях незабавно потъваха в императорския дворец.

В Париж попаднах само на една такава дама. Беше съпруга на милионер — търговец на опиум, дошла в Париж, за да си избира тоалети. Случайно си избра и мен и трябва да призная, че това, което се случи между нас, остави неизлечими следи в съзнанието ми. Тя беше развила до съвършенство една техника, която наричаше „до самия ръб, но не и отвъд“. Нищо не стигаше до край! Тя просто не му позволяваше. Двеста пъти ме докара до златния праг, без да го прекрача и в продължение на три часа и половина — толкова трая сладостната ми агония, се чувствах така, сякаш някой бавно и с безкрайно търпение издърпва дълъг, оголен нерв от пламтящото ми тяло. Двеста пъти висях на ръба на пропастта, закрепен само с крайчеца на пръстите си и крещях да ме издърпат или да ме блъснат долу, но блаженият тормоз всеки път продължаваше. Това беше една възхитителна демонстрация на майсторство и никога няма да я забравя.