Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

И така, аз не обичам баба, която също не ме обича много. В замяна на това тя обожава Коломб, която й отвръща както трябва, т.е. като чака наследството с напълно автентичната безкористност на „момичето, което не чака наследство“. Ето защо очаквах, че това посещение в Шату ще бъде супер досадно и изведнъж — бинго: Коломб и мама, прехласващи се пред ваната, татко, който изглежда сякаш си е глътнал чадъра, лежащи съсухрени старци, които се разхождат в коридора с всичките им тръбички и системи, една луда („Алцхаймер“, каза Коломб с вид на знаеща — няма майтап!), която ми казва „скъпа Клара“ и след две секунди крещи, че иска кучето си, и едва не ми изважда окото с големия си пръстен с диаманти, и дори опит за бягство! Пансионерите, които все още могат да се движат, имат електронна гривна на китката: когато искат да излязат вън от оградата, в рецепцията се получава сигнал и персоналът се втурва навън, за да хванат беглеца, който, естествено, е заловен, след като мъчително е преминал стотина метра, и протестира, че това не е Гулаг, че иска да говори с директора, и жестикулира странно, докато не го сложат в инвалидната количка. Госпожата, която искаше да избяга, се беше преоблякла след обяда: беше си сложила подходящо облекло, рокля на точки с воланчета — много удобна да се катериш по стената. С една дума, в два часа следобед, след ваната, мидите Сен Жак и зрелищното бягство на Едмон Дантес, отчаянието не ми мърдаше.

Изведнъж обаче си спомних, че бях решила да изграждам, а не да руша. Огледах се, търсейки нещо положително и избягвайки Коломб. Нищо не открих. Хора, които очакват смъртта и не знаят какво да правят… И после като по чудо именно Коломб ми предложи решението, да, Коломб. Когато си тръгнахме, след като целунахме баба и й обещахме да се върнем скоро, сестра ми каза: „Ами, баба изглежда добре настанена. А за другото… Ще побързаме да го забравим бързо“. Няма да се възмущавам от „ще побързаме бързо“, би било дребнаво, и ще се спра на „да забравим бързо“.

Според мен е точно обратното: не трябва да забравяме. Не трябва да забравяме старците с грохнали тела, старците, запътили се към смъртта, за която младите не искат да мислят (и поверяват на старческия дом грижата да изпратят родителите им без скандали и неприятности), несъществуващата радост от тези последни часове, които те би трябвало да изживеят пълноценно, но преминават в скука, огорчение и повтаряне на едни и същи спомени. Не трябва да забравяме, че тялото се изтощава, че приятелите умират, че всички ви забравят, че краят е самота. Не трябва да забравяме също така, че тези старци са били млади, че животът продължава смешно малко, че един ден си на двайсет години, а на следващия — на осемдесет. Коломб мисли, че можем да побързаме да забравим, защото старостта е все още много далеч от нея и сякаш никога няма да я споходи. Но аз твърде рано разбрах, че животът преминава за миг, гледайки възрастните около мене, толкова забързани, толкова потиснати от края, толкова лакоми за настояще, за да не мислят за бъдещето… Но ако се боиш от бъдещето, то е, защото не умееш да градиш настоящето, казваш си, че утре ще започнеш, но не се получава, защото утре в крайна сметка винаги става днес, нали разбирате?

Изобщо не трябва да забравяме всичко това. Трябва да живеем с увереността, че ще остареем и че няма да бъде нито хубаво, нито приятно, нито весело. И да си кажем, че е важен настоящият момент: сега трябва да създадем нещо на всяка цена и с всички сили. Винаги трябва да мислим за старческия дом, за да надминаваме себе си всеки ден, който по този начин ще остане безсмъртен. Да изкачваме стъпка по стъпка нашия Еверест и да го правим така, че всяка крачка да съдържа частица вечност.

Такава е ползата от бъдещето: да градим настоящето с истински осъществими проекти.

Тази сутрин Жасент Розен ми представи новия собственик на апартамента на Артенс.

Нарича се Какуро Нещо си. Не чух много добре, защото госпожа Розен винаги говори сякаш има хлебарка в устата, а пък и вратата на асансьора се отвори точно в този момент, за да пропусне господин Палиер-баща с цялото му високомерие. Той сухо ни поздрави и се отдалечи с припряната си крачка на забързан индустриалец.

Новият е господин на около шейсет години, доста представителен и доста японец. Той е по-скоро дребен, с набръчкано, но добре очертано лице. От него се излъчва добронамереност, но аз долавям и голяма решителност, весел нрав и силна воля.