Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Следобедният чай беше върхът. Мама направи всичко както трябва: извади чаения сервиз, подарък от баба, с позлата и зелени и розови пеперуди, поднесе сладкиши от Ладюре, но все пак захарта беше от тръстика (предпочитана от левицата). Госпожа Дьо Броли, която беше прекарала половин час на долната площадка, имаше леко смутен, но доволен вид. И учуден. Мисля, че тя си представяше апартамента ни другояче. Мама й изсвири цялата партитура на добрите обноски и светски разговор, включвайки експертен коментар върху добрите марки кафе. После сведе леко и съчувствено глава и каза: „Значи, скъпа госпожо, вие се тревожите за снаха си?“. „Хм, да, да…“, отговори госпожата, която почти беше забравила повода и се чудеше какво да каже. „Депримирана е“, беше единственото нещо, което й дойде на ум. Тогава мама премина на по-горна скорост. След всички щедрости сега трябваше да представи сметката. Госпожа Дьо Броли трябваше да изслуша пълен курс за фройдизма, включващ няколко пикантни анекдота за сексуалните нрави на Месията и на апостолите му (с един пасаж бомба за Мелани Клайн) и изпъстрен с препратки към ДОЖ и лаичността на френското образование. Всичко от край до край. Госпожа Дьо Броли реагира като добра християнка. Понесе атаката с възхитителен стоицизъм, убеждавайки се, че по този начин евтино изкупва своя грях — любопитството. И двете се разделиха доволни, но по различни причини и вечерта на масата мама каза: „Госпожа Дьо Броли е фанатичка, но може да бъде очарователна“.

С една дума, господин Озу възбужда всички. Олимп Сен Нис казала на Коломб (която я ненавижда и я нарича свинска вода ненапита), че той има две котки и че тя умира от желание да ги види. Жасент Розен постоянно коментира какво става на четвъртия етаж и всеки път изпада в транс. Аз също съм заинтригувана, но не по същите причини. Ето какво се случи.

Качих се с господин Озу в асансьора и той остана блокиран между втория и третия етаж за десетина минути, защото някой тъпак лошо беше затворил решетката, преди да се откаже да пътува с него и да слезе по стълбите. В такива случаи трябва да чакаш някой да види, че асансьорът е блокирал, или ако продължава дълго време, трябва да извикаш съседите, но като спазваш приличието, което никак не е лесно. Ние не викахме. Имахме време да се запознаем. Всички дами биха продали душите си на дявола, за да бъдат на моето място. Бях доволна, защото японското у мен е винаги доволно, когато разговаря с истински японски господин. Но най-много ми хареса съдържанието на разговора. Отначало той ми каза: „Майка ти ми спомена, че учиш японски. На какво ниво си?“. Отбелязах между другото, че мама пак беше се раздрънкала, за да се прави на интересна, след което отговорих на японски. „Да, господине, знам малко японски, но не много добре“. Той ми каза на японски: „Искаш ли да поправям произношението ти?“ и веднага го преведе на френски. Оцених това. Мнозина биха казали „О, колко добре говориш, браво, супер е!“, макар че вероятно произнасям с акцент на крава от Ландите. Отговорих на японски „Моля, господине“, той поправи една интонация и ми каза пак на японски „Наричай ме Какуро“. Отговорих на японски „Да, Какуро сан“ и двамата се разсмяхме. И след това разговорът (на френски) стана невероятен. Той веднага ми каза: „Много се интересувам от нашата портиерка госпожа Мишел. Интересува ме мнението ти“. Познавам мнозина, които биха се помъчили да измъкнат нещо от мен, ей така, без да го показват. А той си го заяви направо. „Убеден съм, че тя не е онова, за което я мислим“.

От известно време и аз имам подозрения. Отдалече тя си е портиерка. Отблизо… ами отблизо има нещо странно. Коломб я ненавижда и мисли, че е отрепка. Но за Коломб е отрепка всеки, който не отговаря на нейната културна норма, а културната норма на Коломб е власт в обществото и блузи от Агнес Б. Госпожа Мишел… Как да кажа? От нея се излъчва интелект. При това тя се старае, хм, явно е, че прави всичко възможно да се прави на портиерка и да изглежда слабоумна. Но аз съм я наблюдавала, когато говори с Жан Артенс, когато говори на Нептун зад гърба на Диан, когато гледа дамите от блока, които минават край нея, без да я поздравят. Госпожа Мишел притежава изяществото на таралежа: отвън тя е бронирана с бодли, прилича на истинска крепост, но имам чувството, че отвътре е изискана като таралежите, които са на пръв поглед лениви, яростно самотни и ужасно изящни животинчета.

Но пък признавам, че не съм екстрасенс. Ако не беше онази случка, и аз щях да виждам онова, което виждат другите — една портиерка, която обикновено е в лошо настроение. Ала неотдавна се случи нещо и е странно, че въпросът на господин Озу бе зададен точно сега. Преди две седмици Антоан Палиер бутна количката на госпожа Мишел, докато тя отваряше вратата си. Антоан Палиер е син на господин Палиер, индустриалецът от шестия етаж, който поучава татко как трябва да се управлява Франция и продава оръжие на международни престъпници. Синът не е толкова опасен, защото е истински кретен, но човек никога не знае: способността да вредиш е често семеен капитал. Та значи Антоан Палиер обърна количката на госпожа Мишел. Цвеклото, юфката, кубчетата бульон и марсилският сапун се изсипаха и от падналата на пода количка за миг се показа книга. Казвам за миг, защото госпожа Мишел се втурна да прибира всичко, гледайки Антоан с гняв (той явно не мислеше да мръдне и малкия си пръст), но и с известно безпокойство. Той нищо не забеляза, но аз нямах нужда от повече време, за да разбера каква книга или по-точно какъв вид книга имаше в чантата на госпожа Мишел, защото има куп подобни на бюрото на Коломб, откак тя учи философия. Това е книга на издателство „Врин“, супер специализиран издател на философска литература. Какво търси подобна книга в чантата на една портиерка? — беше въпросът, който си зададох за разлика от Антоан Палиер.