Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

— Тогава Соланж изпрати урината й за анализ.

Но Конституция нямала нищо. Нито камък в бъбреците, нито коварен вирус в малкия й като фъстък пикочен мехур, нито бактериологичен агент. При все това, въпреки противовъзпалителните, антиспазмолитиците и антибиотиците, Конституция продължавала упорито да пишка.

— Но какво й е? — питам аз.

— Няма да ми повярвате — казва Олимп. — Тя има интерстициален идиопатичен цистит.

— Господи, това пък какво е? — казвам аз заинтригувано.

— Ами чисто и просто това означава, че Конституция е голяма истеричка — отговаря весело Олимп. — Интерстициален посочва, че има възпаление на везикалната стена, а идиопатичен — че няма конкретна медицинска причина. С една дума, когато е стресирана, тя прави цистити. Също като жените.

— Но защо ще се стресира? — питам се аз на висок глас, защото ако Конституция, чието всекидневие на дебела декоративна лентяйка е смутено само от добронамерени ветеринарни прегледи, състоящи се от опипване на пикочния й мехур, има поводи за стрес, то останалият животински род трябва да е в непрекъснат пристъп на паника.

— Ветеринарят каза: само котката си знае.

Олимп прави недоволна гримаса.

— Наскоро Пол (Жос) й бил казал, че е дебела. Не се знае. Всичко може да е причина.

— А как се лекува?

— Както при хората — смее се Олимп. — Дава се прозак 21 21 Много разпространен антидепресант. — Б.ред. .

— Без майтап? — казвам аз.

— Без майтап — отговаря ми тя.

Нали ви казах. Животни сме били и животни ще си останем, фактът, че една тузарска котка страда от същите болести, които измъчват цивилизованите жени, съвсем не бива да се възприема като лошо отношение към котешкия род или като умишлено заразяване от човека на един невинен род домашни животни, напротив, това е чисто и просто дълбока солидарност между животни с еднаква съдба. Желанията ни са едни и същи, страданията ни си приличат.

— Във всеки случай — казва ми Олимп — вече ще си помисля, преди да лекувам непознати животни.

Тя става и любезно се сбогува.

— Благодаря ви, госпожо Мишел, само с вас мога да говоря за всичко това.

— Няма защо, Олимп — казвам аз, — за мен беше удоволствие.

И вече се каня да затворя вратата, когато тя ми казва:

— О, знаете ли, Ана Артенс ще продава апартамента си. Надявам се новите също да имат котки.

Ана Артенс продава!

— Ана Артенс продава! — казвам на Леон.

— Не може да бъде — отговаря ми той, — или поне така ми се струва.

Живея тук от двайсет и седем години и никога досега нито един апартамент не е сменял семейството. Старата госпожа Мьорис отстъпи мястото на младата госпожа Мьорис и почти същото стана и с Бадоаз, Жос и Розен. Артенс дойдоха заедно с нас: в известен смисъл остаряхме заедно. Що се отнася до семейство Дьо Броли, те бяха тук от много отдавна и продължаваха да живеят в същия апартамент. Не знам на колко години е господин съветникът, но още като млад изглеждаше стар, поради което сега, макар и много стар, изглежда все още млад.

Значи, откакто съм портиерка, Ана Артенс ще бъде първата, която ще продаде имот, който ще смени собственика и името си. Странно защо, тази перспектива ме плаши. Нима толкова съм свикнала с това вечно повторение на същото, че перспективата за една все още хипотетична промяна, потапяйки ме в реката на времето, ми напомня неговото отминаване. Всеки ден живеем сякаш утре трябва да се родим и приятното статукво на дома на улица „Грьонел“ №7, повтаряйки всяка сутрин очевидността на непреходното, внезапно ми изглежда като островче, нападнато от бури.

Доста разстроена взимам пазарската количка и изоставяйки Леон, който леко похърква, се понасям с несигурна крачка към пазара. На ъгъла на улица „Грьонел“ и улица „Бак“ Жежен, невъзмутимият обитател на стари кашони, ме наблюдава както паяк — плячката си.

— Ей, лельо Мишел, пак ли сте си загубили котката? — подхвърля ми той и се смее.

Това поне не се променя. Жежен е клошар, който от години прекарва зимата тук, върху смачканите кашони. Напомня руски търговец от края на миналия век, облечен с вехт редингот, който, както и притежателят му, е преминал учудващо добре през годините.

— Трябва да отидете в общежитието — казвам му аз както винаги, — тази нощ ще бъде много студено.

— А, не — скимти той, — защо вие не отидете в общежитие? Тук ми е по-добре.

Аз отминавам, но обхваната от угризения, се връщам обратно при него.