Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

До голяма степен аз съм камелия върху мъх. Като си помисля, нищо друго не обяснява моето затваряне в тази мрачна стая. Убедена още от зората на съществуването си в неговата празнота, можех да избера бунта и призовавайки небесата за свидетели на несправедливата ми съдба, да черпя в запасите от насилие, скрити в нашия човешки жребий. Но училището ме превърна в душа, която нищожеството на съдбата принуди да се откаже и да се затвори. Възторгът от второто ми раждане беше подготвил у мен почвата за контролиране на нагоните; след като училището ме роди, аз му дължах подчинение и следователно се съобразявах с намеренията на възпитателите си, като покорно станах цивилизовано същество, всъщност, когато борбата срещу агресивността на примата прибягва до такива оръжия като книгите и думите, начинанието е лесно и именно по този начин аз станах образована душа, черпеща от писмените знаци силата да се съпротивлявам срещу собствената си природа.

Ето защо бях много изненадана от реакцията си, когато Антоан Палиер, след като позвъни настойчиво три пъти и без дори да ме поздрави, започна с отмъстително многословие да ми разказва как е изчезнала хромираната му тротинетка, аз му тръшнах вратата под носа, като за малко не отсякох опашката на котарака си, който се промъкваше през процепа.

Е, не съм съвсем камелия върху мъх, казах си аз.

И тъй като трябваше да дам възможност на Леон да се прибере, аз отворих вратата, след като я бях тръшнала.

— Извинявайте — казах, — стана течение.

Антоан Палиер ме погледна като човек, който се пита дали наистина е видял онова, което е видял. Но тъй като е склонен да смята, че се случва само онова, което трябва да се случи, така както богатите са убедени, че животът им върви по небесна пътека, която властта и парите естествено са проправили за тях, той реши да ми повярва. Способността ни да се самоманипулираме, за да не се разклати фундаментът на нашите убеждения, е стъписващо явление.

— Да, добре — каза той, — всъщност дойдох да ви дам това от името на мама.

И ми подаде бял плик.

— Благодаря — казах аз и за втори път му затръшнах вратата под носа.

И ето ме в кухнята с плика в ръка.

— Ама какво ми става тази сутрин? — попитах Леон.

Смъртта на Пиер Артенс е причина камелиите ми да вехнат.

Отварям плика и прочитам следната бележка, написана на гърба на толкова гланцирана визитна картичка, че мастилото, взимайки връх над безпомощната попивателна, се беше размазало под всяка буква.

Госпожо Мишел,

Ще можете ли, да вземете пакетите от химическото чистене днес следобед?

Ще мина да ги прибера от портиерната тази вечер. Благодаря предварително,

Нечетлив подпис.

Не очаквах толкова коварна атака. От недоумение седнах на най-близкия стол. Впрочем, питам се дали не съм полудяла. Дали и вие се чувствате така, когато това ви се случва?

Вижте:

Котката спи.

Прочитът на тази безобидна фраза не събужда у вас никаква болка и никакво парещо страдание. Така и трябва да бъде.

А сега:

Котката, спи.

Повтарям, за да няма никаква двусмислица.

Котката, запетайка, спи.

Котката, спи.

Ще можете ли, да вземете.

От една страна, имаме чудноватата употреба на запетайката, която отнасяйки се своеволно с езика, защото обикновено не се пише запетайка пред съюза „да“, възвеличава формата му.

Да, не малко ме упрекваха — и за войната, и за мира…

От друга страна, имаме лигавщините върху гланцова хартия на Сабин Палиер, пронизващи фразата с камата на една запетайка.

Ще можете ли, да вземете пакетите от химическото чистене?

Ако Сабин Палиер беше португалка, родена под смокиново дърво във Фаго, новопристигнала портиерка от Пюто или умствено изостанала прислужница в търпеливо и милостиво семейство, бих могла чистосърдечно да простя тази престъпна небрежност. Но Сабин Палиер е богата. Сабин Палиер е съпруга на един олигарх на военната индустрия. Сабин Палиер е майка на кретен с тъмнозелен дъфелкот, който след двата подготвителни класа и Университета за политически науки вероятно ще отиде да разпространява посредствените си мисли в някой десен министерски кабинет. А на всичко отгоре Сабин Палиер е и дъщеря на една мръсница с кожено палто, която работи в редакцията на голяма издателска къща и е така отрупана с бижута, че понякога очаквам да се задуши.

По всички тези причини Сабин Палиер няма извинение. Привилегиите на съдбата си имат цена. Който се ползва от благосклонността на живота, е длъжен стриктно да пази Красотата. Езикът, това човешко богатство и неговото използване, това творение на обществото, са свещени неща. Това, че могат да се развиват, да се променят, да се забравят и да се възраждат и че понякога злоупотребата с тях се превръща в източник на по-голяма плодовитост, не се променя с нищо от факта, че за да си позволиш волността на игра с тях или на промяна, трябва преди това да си им бил безпрекословно подчинен. Избраниците на обществото, онези, които съдбата е освободила от робския труд — съдба на бедния човек, имат двойната мисия да обожават и уважават великолепието на езика. Фактът, че Сабин Палиер не знае пунктуацията, е още по-сериозно светотатство, като се има предвид, че по същото време превъзходни поети, родени в смрадливи фургони или в квартали, напомнящи сметища, се отнасят към нея със свещеното страхопочитание, което дължим на Красотата.