Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Пускам касетата и сърбам чая с жасмин. От време на време се връщам назад благодарение на дистанционното — броеницата на лаиците.

И ето една необикновена сцена.

Бащата, игран от Чишу Рию, актьорът фетиш на Озу, нишката на Ариадна в неговото творчество, е прекрасен човек, озарен от топлина и човечност, та бащата, който скоро ще умре, разговаря с дъщеря си Сецуко за неотдавнашната им разходка в Киото. Пият саке.

БАЩАТА

Ами храмът на Мъха! Светлината подчертаваше мъха.

СЕЦУКО

И камелията, поставена отгоре.

БАЩАТА

О, значи си я забелязала? Колко беше красиво! (Пауза). В древната Япония има и красиви неща. (Пауза). Намирам за крайност начина, по който обявяват всичко това за лошо.

После филмът продължава и съвсем накрая има една сцена в парка, когато Сецуко разговаря с по-малката си сестра, странната Марико.

СЕЦУКО, със сияещо лице .

Кажи, Марико, защо планините на Киото са виолетови?

МАРИКО, закачливо .

Вярно. Приличат на пюре от адзуки 18 18 Вид червен боб. — Б.пр. .

СЕЦУКО

Много хубав цвят.

Във филма се разказва за нещастна любов, за уговорени бракове, за родство, за братя и сестри, за смъртта на бащата, за древната и новата Япония, а също за алкохол и човешко насилие.

Но най-вече става дума за нещо, което убягва на нас, западняците, и само японската култура може да поясни. Защо тези две кратки сцени, които нищо в интригата не оправдава, предизвикват толкова силна емоция и поставят целия филм в неизразимите си скоби?

Ето го ключа към филма.

СЕЦУКО

Истински ново е онова, което не остарява с времето.

Камелията върху мъха на храма, виолетовият цвят на планините край Киото, чашата син порцелан, разцъфтяването на чистата красота в сърцето на преходните страсти — нима всички не се стремим към това? Нима не е именно това, което ние, Цивилизациите на Запада, не умеем да постигнем?

Съзерцанието на вечността в самото движение на живота.

Като си помисля, че има хора, които нямат телевизор! Как живеят? Аз мога да го гледам с часове. Изключвам звука и гледам. Имам чувството, че виждам нещата през рентген. Ако махнете звука, всъщност махате амбалажа, красивата копринена хартия, която забива някаква свинщина за две евро. Ако гледате новините по този начин, ще се убедите: образите нямат никаква връзка помежду си, единствено ги свърза коментарът, който пробутва хронологична поредица от образи за реална поредица от факти.

С една дума, обожавам телевизията. И днес следобед видях едно интересно движение на света: състезание по скокове във вода. Всъщност няколко състезания. Предаваха запис на световното по тази дисциплина. Имаше индивидуални скокове със задължителни и свободни фигури, скокове за мъже и за жени, но това, което най-много ме заинтересува, бяха скоковете по двойки. Освен индивидуалната ловкост с куп завъртвания, салта и преобръщания, скачачите трябва да действат синхронно. Не почти заедно, а съвсем заедно до хилядна от секундата.

Най-смешно е, когато скачачите имат съвсем различно телосложение, например трътлест дребосък и кльощава върлина. Казваш си: няма да стане, физически е невъзможно да тръгнат и да пристигнат едновременно, но представете си, успяват. Поуката: в живота всичко е компенсация. Когато вървиш по-бавно, правиш по-голямо усилие. Но материал за дневника си намерих, когато две млади китайки застанаха на трамплина. Две издължени богини с блестящи черни плитки, които си приличаха като близначки, но коментаторът подчерта, че те дори не са сестри. С една дума, те застанаха на трамплина и тогава, мисля, че всички са сторили като мен: притаих дъх.

След няколко грациозни засилвания те скочиха. През първите микросекунди беше съвършено. Почувствах съвършенството с тялото си; май това са случва заради „огледалните неврони“: когато гледаме как някой извършва някакво действие, същите неврони, които той активира, за да го направи, се активират и у нас, без да правим нищо. Правиш акробатичен скок, без да ставаш от канапето и докато си ядеш чипс: точно затова хората обичат да гледат спорт по телевизията. Та значи двете грации скачат и съвсем в началото направо се прехласваш. И след това, ужас! Изведнъж ти се струва, че има леко несъответствие между двете. Вглеждаш се в екрана със свит стомах: няма съмнение, има несъответствие. Знам, че изглежда откачено, задето го разказвам така, понеже скокът трае само три секунди, но именно защото продължава три секунди, гледаш всичките му фази като че ли продължава един век. Но фактът си е факт, не можеш да си затвориш очите: те не скачат едновременно. Едната ще се потопи във водата преди другата. Ужас!