Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

Да вземем първия.

Хилядолетия наред от „опознай себе си“ до „мисля, следователно съществувам“ непрекъснато се говори за онова смешно предимство на човека, наречено съзнание, и най-вече за способността на това съзнание да превърне самото себе си в обект. Когато някъде го сърби, човек се чеше и осъзнава, че се чеше. Ако го попитат: „Какво правиш“, той отговаря: „Чеша се“. Ако продължим с изследването (осъзнаваш ли, че осъзнаваш факта, че се чешеш?), той пак отговаря: „Да“, както и на всички останали допълнителни „осъзнаваш ли“. Дали като знае, че се чеше, човек го сърби по-малко? Дали рефлексивното съзнание влияе благотворно на реда на сърбежите? Ни най-малко. Да знаеш, че те сърби, и да осъзнаваш, че осъзнаваш факта, че го знаеш, не променя по никакъв начин факта, че те сърби. Допълнително затруднение — трябва да изтърпиш прозорливостта, произтичаща от този печален жребий, и се обзалагам на пет кила джанки, че това засилва неприятното усещане за сърбеж, което котаракът ми отстранява с просто движение на предната лапа. Обаче на хората им се струва толкова необикновено — защото никое друго животно не е способно да го прави и по този начин ние се откъсваме от животинското, — че едно същество може да знае, че знае, че се чеше, това предимство на човешкото съзнание за мнозина изглежда като проява на нещо божествено, което вътре в нас убягва на хладния детерминизъм, подчиняващ всички физически неща.

Цялата феноменология почива на следната увереност: нашето рефлексивно съзнание, белег на онтологичното ни достойнство, е единственото нещо у нас, което си струва да бъде изучавано, защото ни спасява от биологичния детерминизъм.

Изглежда, никой не осъзнава факта, че след като сме животни, подчинени на хладния детерминизъм на физическите неща, всичко предшестващо е невалидно.

А ето и втория въпрос: какво знаем за света?

На този въпрос идеалистите като Кант отговарят.

Какво отговарят?

Те отговарят: не много.

Идеализмът е гледната точка, според която ние можем да опознаваме само онова, което се явява на съзнанието ни — полубожествена даденост, спасяваща ни от животинското. Знаем за света това, което съзнанието ни казва за него, защото то му се явява, и нищо повече.

Да вземем случайно избран пример — един симпатичен котарак на име Леон. Защо той? Защото смятам, че с котарак е по-лесно. Питам ви: как може да сте сигурни, че става дума за котарак и че знаете какво е котарак? Логичният отговор би бил да изтъкнете факта, че вашето възприятие на животното, допълнено с няколко концептуални и езикови механизми, ви позволява да придобиете подобно познание. Но отговорът на идеалистите отчита неспособността ни да знаем дали онова, което възприемаме и мислим за котка и се явява на съзнанието ни, съответства на дълбоката същност на котката. Може би моят котарак, който за мен е тлъсто четириного с трепкащи мустаци и което аз поставям в съзнанието си в чекмедже с етикет „котарак“, в действителност и сам по себе си е лепкава топка, която не мяука. Но сетивата ми са изградени така, че не виждам това и че отвратителният куп зелен клей, измамвайки отвращението и наивното ми доверие, се явява на съзнанието ми под формата на лаком домашен любимец с мека като коприна козина.

Ето това е кантовият идеализъм. От света познаваме само идеята , която нашето съзнание има за него. Съществува обаче още по-потискаща теория, разкриваща още по-ужасяващи перспективи от тази да галиш, без да си даваш сметка, парче зелена лига или сутрин да пъхаш във воняща пещера филийките, които, вярваш, са предназначени за тостера.

Съществува идеализмът на Едмунд Хусерл, който от днес нататък ми напомня марка власеници за свещеници, стремящи се към неясна схизма на баптистката църква.

Според тази теория съществува само възприемането на котарака. А котаракът? Можем и без него? Няма нужда от котарак? За какво ни е? Какъв котарак? Отсега нататък философията си позволява да се отдаде на разгула на чистия разум. Светът е непостижима реалност и е безсмислено да се опитваме да я опознаем. Какво знаем за света? Нищо. Тъй като всяко познание е самоизучаване на рефлексивното съзнание от самото него, следователно можем да изпратим света по дяволите.

Такава е феноменологията: наука за онова, което се явява на съзнанието. Как преминава денят на един феноменолог? Става, осъзнава, че сапунисва под душа тяло, чието съществуване е необосновано, че яде несъществуващи филийки, че облича дрехи, които са като празни скоби, че отива на работа, че хваща котка.