Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

И го направи.

Дребен и сух като стъбло на бряст, той имаше приятно и засмяно лице. Не пиеше, не пушеше, не дъвчеше тютюн, не обичаше хазарта. След работа гледаше телевизия, четеше списания за риболов или играеше на карти с приятели от завода. Беше много общителен и често канеше гости. В неделя ходеше за риба. Аз се занимавах с домакинството, защото той не разрешаваше да слугувам у хората.

Не беше глупав, макар че умът му не беше от онзи тип, който обществото цени. Въпреки че способностите му се ограничаваха до ръчна работа, той проявяваше в нея талант, който не се дължеше само на двигателни умения, и макар и необразован, правеше всичко с онази изобретателност, която при домашното майсторене отличава трудолюбивите от артистите, а в разговора показва, че знанието не е всичко. Примирена отрано с живот на монахиня, това, че небесата ми бяха изпратили като съпруг този приятен спътник, макар и не интелектуалец, но все пак посвоему умен, ми се струваше доста милосърдно. Можех да попадна на някой като Грьолие.

Бернар Грьолие е едно от редките същества, живеещи на улица „Грьонел“ №7, пред когото не се боя, че ще се издам. Ако му кажа: „война и мир представя детерминистичен възглед за историята“ или „Що не смажете пантите в отделението за боклукчийски кофи“, той няма да разбере нищо и в двата случая. Дори се питам поради какво необяснимо чудо втората фраза успява да го накара да действа. Как можеш да направиш нещо, което не разбираш? Несъмнено този вид изречения не изискват рационална обработка и като стимулите, които, обикаляйки в гръбначния ни мозък, възбуждат рефлекси, без да прибягват до намесата на главния мозък, предложението да смаже нещо е може би механична заповед, която задвижва крайниците без помощта на ума.

Бернар Грьолие е мъж на Виолет Грьолие, „гувернантката“ на Артенс. Постъпила преди трийсет години при тях като обикновена слугиня, със забогатяването им тя беше израснала нагоре и вече в качеството си на гувернантка, управляваща смешно кралство в лицето на прислужницата (Мануела), временно наемания майордом (англичанин) и момчето за всичко (съпругът й), тя се отнасяше към обикновените хора със същото презрение, както и към едробуржоазните си стопани. По цял ден крякаше като сврака, суетеше се насам-натам с важен вид, мъмреше прислугата като в най-хубавите години на Версай и досаждаше на Мануела с поучителни слова за любовта към добре свършената работа и упадъка на добрите маниери.

— Тая не е чела Маркс — каза ми един ден Мануела.

Точността на тази констатация, направена от една португалска чистачка, не особено запозната с философските трудове, ме изненада. Не, Виолет Грьолие със сигурност не беше чела Маркс, защото името му не се намираше в нито един списък от почистващи препарати за тузарски сребърни прибори. Като награда за това незнание тя получаваше вестник, ошарен с безкрайни реклами за колосващи средства и ленени кухненски кърпи.

С други думи, случих на мъж.

На всичкото отгоре веднага му признах огромната си вина.

Във всеки случай у дома е така. Искате ли да разберете нашето семейство, достатъчно е да наблюдавате котките ни. И двете са дебели мехове за луксозна суха котешка храна и нямат никакво интересно взаимодействие с хората. Влачат се от канапе на канапе, ръсят косми навсякъде и никой още не е разбрал, че не обичат никого. Единствената полза от котките е, че са подвижни декоративни предмети, понятие, което намирам за любопитно от интелектуална гледна точка, но нашите имат твърде увиснали кореми, за да мога да го приложа към тях.

Майка ми, която е прочела целия Балзак и цитира Флобер на всяка вечеря, всекидневно доказва какво страхотно мошеничество е образованието. Достатъчно е да я видите с котките. Тя осъзнава донякъде декоративния им потенциал, но упорито продължава да им говори като на хора, което не би направила с лампа или етруска статуетка. Както изглежда, децата до късна възраст вярват, че всичко, което се движи, има душа и е надарено с воля. Майка ми вече не е дете, но очевидно не успява да разбере, че Конституция и Парламент имат толкова ум, колкото и прахосмукачката. Съгласна съм, че разликата между прахосмукачката и тях идва от това, че котката може да изпитва удоволствие и болка. Но нима това означава, че тя има по-голяма способност да общува с човека? Съвсем не. Това би трябвало само да ни накара да бъдем особено предпазливи с тях като с чуплив предмет. Когато чуя майка ми да казва: „Конституция е гордо и чувствително котенце“, а всъщност оная се е свила на дивана, защото е преяла, си падам от смях. Но ако приемем хипотезата, че котката изпълнява функцията на модерен тотем, един вид емблематично и предпазващо дома превъплъщение, добронамерен образ на членовете на семейството, всичко става ясно. Майка ми превръща котките в това, което иска ние да бъдем и в никакъв случай не сме. Няма нищо по-малко гордо и чувствително от долуспоменатите членове на семейство Жос: мама, татко и Коломб. Те са абсолютно малодушни и безразлични, лишени от каквито и да е чувства.