Мюриел Барбери - Елегантността на таралежа

С една дума, аз мисля, че котката е модерен тотем. Могат да се превъзнасят колкото искат за еволюция, цивилизация и куп други думи, завършващи на „ция“, човек не е напреднал кой знае колко от появата си: той все още вярва, че е дошъл тук неслучайно и че някакви богове, повечето добронамерени, бдят над съдбата му.

Прочела съм толкова книги…

И все пак като всички самоуки никога не съм сигурна в това, което съм разбрала. Понякога ми се струва, че с един поглед съм обхванала цялото знание, като че ли невидими нишки внезапно се появяват и свързват всичките ми разпилени четива — а после внезапно смисълът ми убягва, същественото се изплъзва и колкото и да чета едни и същи редове, не успявам да вникна в тях и заприличвам на дърта откачалка, която си мисли, че стомахът й е пълен само защото внимателно е прочела менюто. Изглежда, че съчетанието между такъв вид умение и такъв вид слепота е запазена марка на самообразованието. Лишавайки субекта от сигурните юзди, които дава всяко добро обучение, то все пак го дарява с известна свобода и способност за обобщение там, където общоприетият начин на говорене поставя прегради и забранява приключението.

Тази сутрин например стоя стъписана в кухнята с малка книжка пред себе си. Намирам се в един от онези моменти, когато ме овладява безумието на самотното ми начинание и, готова да се откажа, се боя, че най-сетне съм си намерила майстора.

Той се нарича Хусерл, име, с което никога не назовават домашни любимци или шоколадови изделия поради факта, че то отпраща към нещо сериозно, отблъскващо и донякъде пруско. Но това не ме утешава. Смятам, че животът ме е научил, по-добре от всекиго другиго, да се съпротивлявам на негативните внушения на световната мисъл. Ще ви кажа: ако досега си мислите, че грозотата в старостта и вдовството в портиерската стая са ме превърнали във вехта дрипа, примирена с низостта на съдбата си, значи ви липсва въображение. Вярно е, че отстъпих и се отказах от борбата. Но насаме с моя ум, където съм в безопасност, не съществува предизвикателство, което да не мога да приема. Бедна поради името, положението и външния си вид, в обителта на съждението аз съм непобедима богиня.

Ето защо Едмунд Хусерл, чието име може да служи за название на прахосмукачки без торбичка, заплашва сигурността на личния ми Олимп.

— Добре, добре, добре, добре — казвам аз, издишвайки дълбоко, — всеки проблем има решение, нали? — И поглеждам котарака, очаквайки неговото насърчение.

Неблагодарникът не отговаря. Току-що е излапал огромна порция пастет и, обзет от огромно благоволение, заема целия фотьойл.

— Добре, добре, добре, добре — повтарям глупаво и слисана отново наблюдавам смешната книжка.

Картезиански размишления — въведение във феноменологията. От заглавието на произведението и прочита на първите страници веднага се разбира, че не може да пристъпиш към философа феноменолог Хусерл, ако не си чел Декарт и Кант. Но също така става ясно, че дори и да познаваш Декарт и Кант, това няма да ти разтвори веднага вратите на трансценденталната феноменология.

Жалко. Аз питая към Кант непоклатимо възхищение, защото неговата мисъл е невероятен концентрат от гениалност, логичност и лудост, и още защото колкото и спартански да е стилът му, почти не ми беше трудно да вникна в смисъла му. Текстовете на Кант са велики текстове и мога да го докажа със способността им да изкарат успешно теста с джанката.

Тестът с джанката изненадва с обезоръжаващата си очевидност. Той извлича силата си от една универсална констатация: захапвайки плода, човек най-сетне разбира. Какво разбира? Всичко. Разбира бавното съзряване на човешкия вид, създаден за оцеляване, но достигнал една прекрасна вечер до интуицията за удоволствието, проумял суетата на всички измислени желания, които отклоняват от първичния стремеж към добродетелите на простите и възвишени неща, безполезността на речта, бавния и ужасен упадък на световете, който никой не може да избегне и въпреки всичко това — прекрасната наслада на сетивата, когато те тайно се съюзяват, за да разкрият на хората удоволствието и страховитата красота на Изкуството.

Тестът с джанката се извършва в кухнята ми. Върху масата от гетинакс поставям плода и книгата и, захапвайки го, започвам да чета. Ако те взаимно устоят на мощните си атаки, ако джанката не успее да ме накара да се усъмня в текста, а текстът не е в състояние да ми развали усещането от плода, знам, че пред мен се намира важна и, да си го кажем честно, изключителна творба, защото малко са произведенията, които не изглеждат разводнени, смешни и надути пред необикновената сочност на малките златисти топчета.