Жозе Сарамаго: Слепота

Всеобщата радост се замени от нервност, Ами сега какво ще правим, беше попитало момичето с тъмните очила, аз няма да успея да заспя след случилото се, Никой няма да успее, смятам, че трябва да продължим да седим тук, каза възрастният с черната превръзка, прекъсна се, сякаш все още се колебаеше, но после завърши, И да чакаме. Зачакаха. Трите пламъчета на лампата осветяваха кръга от лица. В началото си говориха оживено, искаха да разберат как точно се беше случило, дали промяната се е проявила само в очите, или е усетил нещо и в мозъка, после малко по малко думите замряха, в даден момент първият ослепял се сети да каже на жена си, че на другия ден ще се приберат в дома си, Но аз все още съм сляпа, отвърна тя, Няма значение, аз ще те водя, само който се намираше там и следователно чу със собствените си уши, можеше да разбере как в толкова прости думи можеха да се съчетаят толкова различни чувства, като това да закриляш, да проявяваш гордост и властност. Вторият, който възвърна зрението си, късно през нощта, когато олиото в лампата вече свършваше и едвам мъждукаше, беше момичето с тъмните очила. През цялото време беше стояла с отворени очи, сякаш зрението трябваше да влезе през тях, а не да се възстанови отвътре, внезапно каза, Струва ми се, че виждам, беше по-добре да е благоразумна, не всички случаи са едни и същи, дори обикновено се казва, че няма слепота, а слепи, макар че опитът на времето ни доказа, че няма слепи, а слепота. Тук вече са трима зрящите, ако се появи още един, ще станат мнозинство, но дори и радостта от връщането на зрението да не беше споходила останалите, животът за тях щеше да стане по-лесен, а не агонията, която беше до днес, вижте само състоянието, до което стигна онази жена, като скъсана струна, като пружина, която вече не издържа на напрежението, на което постоянно е била подлагана. Може би затова тъкмо нея прегърна първо момичето с тъмните очила, тогава кучето, облизало сълзите, не знаеше на коя първо да се притече, тъй като и двете плачеха. Втората прегръдка беше за възрастния с черната превръзка, сега ще узнаем в действителност колко струват думите, толкова ни трогна онзи диалог от по-предишния ден, от който се роди хубавата уговорка, че тези двамата ще заживеят заедно, ала сега ситуацията се промени, момичето с тъмните очила има пред себе си стар човек, когото вече може да види, край на емоционалните идеализации, на измамната хармония на пустинния остров, бръчките са си бръчки, плешивостта си е плешивост, няма разлика между една черна превръзка и едно сляпо око, това й казва той, но с други думи, Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш, а тя отвърна, Добре те познавам, ти си човекът, с когото живея, в крайна сметка има думи, които струват повече, отколкото са искали да изглеждат, а тази прегръдка струва колкото тях. Третият, който си възвърна зрението, когато утрото започваше да просветва, беше лекарят, сега вече нямаше място за съмнение, да си върнат зрението и останалите беше въпрос на време. След като минаха естествените и предвидими изблици, за които предварително дадохме достатъчно информация и сега не виждаме необходимост да повтаряме, макар и да става дума за главните герои в този истинен разказ, лекарят отправи въпроса, който чакаше, Какво ли става навън, отговорът дойде от самата сграда, където се намираха, от долния етаж някой излезе на площадката с викове, Виждам, виждам, ако така вървят нещата, слънцето ще изгрее над един празничен град.

Празничен беше сутрешният банкет. Онова, което се намираше на масата, освен че беше малко, би предизвикало погнуса у всеки човек с нормален апетит, силата на чувствата, както винаги се случва в моменти на екзалтация, беше заела мястото на глада, радостта им служеше за храна, никой не се оплака, дори онези, които все още бяха слепи, се смееха, сякаш зрящите очи бяха техни, Когато свършиха, на момичето с тъмните очила й хрумна нещо, Ами ако отида и сложа на вратата на дома ми лист хартия, за да кажа, че съм тук, ако родителите ми се появят, ще могат да дойдат да ме потърсят, Вземи ме с теб, искам да разбера какво става навън, каза възрастният с черната превръзка, Ние също ще излезем, каза на жена си първият ослепял, може онзи писател вече да вижда и да смята да се върне в дома си, по пътя ще се опитам да намеря нещо за ядене, И аз ще направя същото, каза момичето с тъмните очила. След минути, когато вече бяха сами, лекарят отиде и седна до жена си, кривогледото момченце дремеше в единия край на канапето, кучето, облизало сълзите, беше легнало с муцуна върху предните лапи и отваряше и затваряше очи, за да покаже, че е нащрек, проникваше глъчка от променените гласове, улиците сигурно бяха пълни с хора, тълпата крещеше една-единствена дума, Виждам, казваха я онези, които вече бяха възвърнали зрението си, казваха я и тези, които внезапно си го възвръщаха, Виждам, виждам, в действителност историята, когато казваха, Сляп съм, започваше да прилича на дошла от някакъв друг свят. Кривогледото момченце мърмореше, навярно сънуваше, може би виждаше майка си и я питаше, Виждаш ли ме, вече виждаш ли ме. Жената на лекаря попита, Ами те, а лекарят каза, Този сигурно ще е излекуван, когато се събуди, и с останалите няма да е по-различно, най-вероятно сега тъкмо си връщат зрението, ще се стресне само нашият човек с черната превръзка, бедничкият, Защо, Заради катарактата, след всичкото време, което мина, откакто го прегледах, трябва да е като мътен облак, Ще ослепее ли, Не, веднага щом животът се нормализира, щом всичко започне да работи, ще го оперирам, въпрос на седмици е, Защо ослепяхме, Не знам, може би някой ден ще се разбере причината, Искаш ли да ти кажа какво мисля, Кажи, Мисля, че не сме ослепели, мисля, че сме слепи, Слепи, които виждат, Слепи, които виждайки, не виждат.