Жозе Сарамаго: Слепота

Дневната светлина проникваше до дъното на просторния супермаркет. Почти всички стелажи бяха съборени, нямаше друго освен боклук, счупени стъкла и празни опаковки, Странно, каза жената на лекаря, дори и да няма никаква храна, не разбирам защо няма хора, които да живеят тук. Наистина не изглежда нормално, каза лекарят. Кучето, облизало сълзите, нададе тих вой. Козината му отново беше настръхнала. Жената на лекаря каза, Тук мирише, Винаги мирише лошо, каза мъжът й, Не е това, друга миризма е, на нещо, което се разлага, Сигурно е някой труп наблизо, Не виждам трупове, Значи такова ти е впечатлението. Кучето отново простена. Какво му е на кучето, попита лекарят, Нервно е, Какво ще правим, Ще проверим, ако има някой труп, ще го заобиколим, сега вече умрелите не ни плашат, На мен ми е по-лесно, аз не ги виждам. Минаха през супермаркета до вратата, която водеше към коридора, откъдето се стигаше до склада в мазето. Кучето, облизало сълзите, ги следваше, но от време на време спираше, скимтеше, за да привлече вниманието им, но после дългът го принуждаваше да продължи. Когато жената на лекаря отвори вратата, миризмата стана по-силна, Наистина мирише лошо, каза мъжът й, Остани тук, аз ей сега ще се върна. Продължи по коридора, който ставаше все по-тъмен, а кучето, облизало сълзите, я следваше, сякаш го влачеха. Наситен от миризмата на разложено, въздухът сякаш лепнеше. На средата на пътя жената на лекаря повърна, Какво ли е станало тук, мислеше между два пристъпа и после измърмори още един-два пъти същите думи, докато се приближаваше до металната врата, която водеше към мазето. Объркана от гаденето, отначало не забеляза, че в дъното има някаква смътна светлина, съвсем слаба. Сега вече знаеше какво е. Малки пламъчета трепкаха в процепите на двете врати, към стълбата и към товарния асансьор. Нов пристъп на повръщане сви стомаха й, беше толкова силен, че я просна на пода. Кучето, облизало сълзите, нададе продължителен вой, беше вик, който сякаш никога нямаше да има край, беше като оплакване, което прозвуча в коридора като последния глас на умрелите, намиращи се в мазето. Лекарят чу повръщането, пристъпите, кашлицата, хукна, доколкото можа, спъна се и падна, стана и падна, най-накрая притисна жена си в обятията си, Какво стана, попита разтреперан, за първи път от идването на слепотата той водеше жена си, водеше я, без да знае накъде, някъде далече от онези врати и от пламъчетата, които не можеше да види. Когато се измъкнаха от коридора, нервите й се сринаха от раз, плачът се превърна в конвулсия и няма начин подобни сълзи да бъдат изсушени, само времето и умората могат да ги намалят, затова кучето не се приближи, само потърси ръката й, за да я близне. Какво стана, отново попита лекарят, какво видя, Мъртви са, успя да каже тя сред хлипанията, Кой е умрял, Те, и не можа да продължи, Успокой се, ще говориш, когато можеш. След няколко минути тя каза, Умрели са, Видя ли нещо, отвори ли вратата, попита мъжът й, Не, видях само блуждаещи огънчета в процепите, бяха се закачили там и танцуваха, не се пускаха, Това е фосфин, резултат от гниенето, Предполагам, Какво ли е станало, Навярно са се натъкнали на мазето, втурнали са се по стълбата надолу в търсене на храна, помня колко лесно можеше да се подхлъзне човек по онези стъпала и да падне, а ако е паднал един, са паднали всички, вероятно дори не са успели да стигнат докъдето са искали или са стигнали, но заради разрушената стълба не са успели да се върнат, Но ти каза, че вратата е била затворена, Сигурно са я затворили другите слепи, превърнали са мазето в огромна гробница, а аз съм виновна за случилото се, когато излязох оттам на бегом с пълните торби, те заподозряха, че става дума за храна, и тръгнаха да я търсят, В известен смисъл всичко, което ядем, е откраднато от нечия уста, а ако откраднем прекалено много, ще причиним смърт, всъщност всички сме убийци, Слаба утеха, Не искам да започнеш да се товариш с въображаема вина, когато вече едва успяваш да носиш отговорността да издържаш шест конкретни и безполезни гърла, Без твоята безполезна уста, как бих могла да живея аз, Ще продължиш да живееш за останалите пет там, Въпросът е за колко време. Няма да е още много, когато всичко свърши, ще трябва да излезем в полето и да търсим храна, ще откъснем всички плодове от дърветата, ще избием всички животни, до които се доберем, ако междувременно не започнат да ни изяждат тукашните котки и кучета. Кучето, облизало сълзите, не се обади, темата не го засягаше, все за нещо му служеше това, че се е превърнало в кучето, облизало сълзите.