Жозе Сарамаго - Слепота

По пътя към дома на момичето с тъмните очила прекосиха един голям площад, където имаше групи от слепи, които слушаха речите на други слепи, на пръв поглед нито едните, нито другите изглеждаха слепи, говорещите обръщаха разпалено лицата си към тези, които слушаха, слушателите обръщаха внимателно лицата си към онези, които говореха. Там се държеше проповед за края на света, за спасението чрез изкупление, за видението на седмия ден, за идването на ангела, за космическия сблъсък, за угасването на слънцето, за духа на племето, за сока от мандрагора, за тигровата мас, за доблестта на знака, за дисциплината на вятъра, за аромата на луната, за връщането на мрака, за силата на заклинанието, за следата на петата, за разпятието на розата, за чистотата на лимфата, за кръвта на черната котка, за дрямката на сянката, за бунта на приливите, за логиката на човекоядството, за кастрирането без болка, за божествените татуировки, за доброволната слепота, за изпъкващата мисъл, за вглъбената мисъл, за плоската, острата, косата, концентрираната, разпиляната, изплъзващата се, за аблацията на гласните струни, за смъртта на словото, Тук никой не говори за организация, каза жената на лекаря на мъжа си, Може би организацията е на друг площад, отвърна той. Продължиха да вървят. Малко по-нататък жената на лекаря каза, По пътя има повече умрели отколкото обикновено ги има, Просто устойчивостта ни е към своя край, времето свършва, водата се изчерпва, болестите се множат, храната се превръща в отрова, ти го каза преди, подсети я лекарят, Кой знае дали сред тези умрели не са моите родители, каза момичето с тъмните очила, а аз минавам тук покрай тях и не ги виждам, Това е стар навик на човечеството, да се минава покрай мъртвите, без да се забелязват, каза жената на лекаря.

Улицата, където живееше момичето с тъмните очила, изглеждаше още по-запустяла. На входа на сградата имаше едно женско тяло. Мъртва жена, полуизядена от скитащите животни, за щастие кучето, облизало сълзите, не пожела да дойде, щеше да се наложи да го отказват да впие зъби в тоя труп. Това е съседката от първия етаж, каза жената на лекаря, Кой, къде, попита мъжът й, Точно тук, съседката от първия етаж, миризмата й се усеща, Бедното създание, каза момичето с тъмните очила, защо ли е дошла на улицата, след като никога не излизаше, Може би е усетила, че смъртта идва, може би не е могла да понесе мисълта да си остане да гние сама вкъщи, каза лекарят, И сега няма да можем да влезем, нямам ключове, Може родителите ти да са се върнали, може да са си вкъщи и да те чакат, каза лекарят, Не вярвам, Имаш право да не вярваш, каза жената на лекаря, ключовете са тук. В ямичката на мъртвата длан, полуотворена, облегната на земята, се виждаха, блестящи и искрящи, едни ключове. Може да са си нейните, каза момичето с тъмните очила, Не вярвам, не е имало никаква причина да донесе своите ключове на мястото, където се е канила да умре, Но аз, след като съм сляпа, нямаше да мога да ги видя, ако такава е била идеята й, да ми ги върне, за да мога да си вляза вкъщи, Не знаем какви мисли са се въртели в главата й, когато е решила да вземе ключовете със себе си, може да си е мислила, че ти ще си върнеш зрението, може да е решила, че има нещо необикновено, прекалено лесно, в начина, по който се придвижвахме, докато бяхме тук, може да ме е чула да казвам, че стълбището е тъмно, че едва се вижда, че аз едва виждам, а може и нищо подобно да не е било, делириум, деменция, сякаш, след като е загубила разсъдъка си, в главата й се е загнездила фикс-идеята да ти даде ключовете, единственото, което знаем, е, че животът й е свършил, щом е прекрачила прага. Жената на лекаря взе ключовете, подаде ги на момичето с тъмните очила и после попита, А сега какво ще правим, ще я оставим ли тук, Не можем да я погребем на улицата, няма с какво да вдигнем камъните, каза лекарят, Имаме двора, Ще трябва да я качим до втория етаж и после да я смъкнем по аварийната стълба, Това е единственият начин, Ще имаме ли толкова сили, попита момичето с тъмните очила, Въпросът не е в това, дали ще имаме, или няма да имаме сили, въпросът е дали ще си позволим да оставим тук тази жена, Не, каза лекарят, Тогава ще се намерят сили. И наистина се намериха, но върхът на работата беше да се качи трупът по стълбите нагоре, и то не защото тежеше много, беше лек приживе, а сега още повече след смъртта, след като от него се бяха облагодетелствали кучетата и котките, а защото тялото беше вцепенено, вдървено, беше трудно да се вземат завоите на тясното стълбище и за такова кратко качване им се наложи да спират да си почиват четири пъти. Нито шумът, нито гласовете, нито миризмата на разложено, накараха другите обитатели на сградата да излязат по площадките, Както си мислех, родителите ми не са тук, каза момичето с тъмните очила. Когато най-сетне стигнаха до вратата, бяха изтощени, а все още им оставаше да прекосят дома, за да стигнат до задната страна, да слязат по аварийната стълба, но там, с помощта на светците, които надолу помагат до един, вече беше по-лесно да се носи товарът, завоите лесно се вземаха, понеже стълбата беше открита, само трябваше да внимават тялото на бедното създание да не се изплъзне от ръцете им, падането би го разглобило на части, да не говорим за болките, които след смъртта са още по-лоши.