Жозе Сарамаго: Слепота

За какво мъкнеха торбите с боб и грах, плюс онова, което бяха успели да вземат, след като имаха още толкова да вървят, докато стигнат до улицата, където живееха първият ослепял и жена му, които сега вървят тук, е въпрос, който може да излезе само от устата на оня, който никога не е познал какво е да нямаш. За дома, ако ще и камък да е, й беше казала същата онази баба на жената на лекаря, само не беше се сетила да добави, Дори и ако трябва да се обиколи светът, тъкмо такъв подвиг извършваха в момента, вървяха към дома по най-дългия път. Къде сме, попита първият ослепял, жената на лекаря му каза, затова имаше очи, а той, Точно тук ослепях, на ъгъла със светофара, Точно на този ъгъл се намираме, Тук, Точно тук. Дори не искам да си спомням какво преживях, затворен в колата, без да мога да виждам, хората крещяха отвън, а аз, отчаян, виках, че съм сляп, докато не дойде оня, който ме заведе вкъщи, Горкият човек, каза жената на първия ослепял, никога повече няма да краде коли, Толкова ни е трудно да приемем, че ще умрем, че все намираме извинения за мъртвите, сякаш предварително молим да ни извинят, когато дойде нашият ред, Всичко това продължава да ми се струва някакъв сън, каза жената на първия ослепял, сякаш сънувам, че съм сляпа, Докато аз си бях вкъщи и те чаках, мислех същото, каза мъжът й. Бяха подминали площада, където се случиха нещата, сега се изкачваха по едни тесни, криволичещи улици, жената на лекаря не познава добре тези места, но първият ослепял не се губи, ориентира се, тя каза имената на улиците, а той обяснява, Да свием наляво, да свием надясно, накрая съобщи, Тази е нашата улица, домът ни е от лявата страна, горе-долу по средата, Кой номер е, попита жената на лекаря, той не си спомняше, И таз добра, не е като да не го помня, изпари ми се от главата, каза, това беше ужасна поличба, щом вече не знаем къде живеем, щом паметта ни заспива, докъде ще стигнем така. Карай да върви, този път случаят не беше тежък, за щастие жената на първия ослепял беше дошла на похода, ето я, за да ни каже номера на сградата, та не се наложи първият ослепял да трябва да прибегне до онова, което се хвалеше, че може, да разпознае вратата пипнешком, сякаш имаше вълшебна пръчица за бастунче, едно почукване, метал, второ почукване, дърво, с три или четири почуквания щеше да му се очертае пълната картинка, нямам съмнение, тази е. Влязоха, жената на лекаря вървеше напред, На кой етаж, попита, Трети, отвърна първият ослепял, паметта му не беше толкова отслабнала, колкото изглеждаше, едни неща се забравят, такъв е животът, други се помнят, например как, след като беше ослепял, беше влязъл през тази врата, На кой етаж живеете, беше попитал човекът, който все още не беше откраднал автомобила му, Трети, беше отвърнал, разликата е, че сега не се качваха с асансьора, стъпват по невидимите стъпала на стълбище, което едновременно е мрачно и бляскаво, как липсва токът на оня, който не е сляп, или слънчевата светлина, или парче свещ, сега очите на жената на лекаря вече са имали достатъчно време да се приспособят към сумрака, на средата на пътя качващите се натъкнаха на две слепи жени, които слизаха от горните етажи, може би от третия, никой не попита нищо, наистина съседите вече не са това, което бяха преди.

Вратата беше затворена. Какво ще правим, попита жената на лекаря, Аз ще говоря, каза първият ослепял. Почукаха един път, два пъти, три пъти, Няма никого, каза един от тях тъкмо когато вратата се отваряше, забавянето не беше никак чудно, ако един сляп човек се намира в дъното на апартамента, не може да дойде на бегом, за да види кой е почукал, Кой е, желаете ли нещо, попита мъжът, който се появи, имаше вид на сериозен човек, изглеждаше възпитан, трябва да е бил някой уважаван. Първият ослепял каза, Аз живеех в този дом, О, беше отговорът на другия, после попита, Има ли още някой с вас, Съпругата ми и една наша приятелка, Как бих могъл да разбера дали този дом е бил ваш, Лесно е, каза жената на първия ослепял, ще ви кажа какво има вътре. Другият помълча няколко секунди, после каза, Влезте. Жената на лекаря вървеше най-отзад, тук никой не се нуждаеше от водач. Слепият каза, Аз съм сам, моите хора отидоха да търсят храна, навярно би трябвало да кажа моите жени, но не вярвам да е подходящо, направи пауза и добави, Въпреки че смятам, че трябваше да го знам, Какво искате да кажете, попита жената на лекаря, Моите жени, за които споменах, са жена ми и двете ми дъщери, А защо смятате, че би трябвало да знаете дали да използвате женски род, или не, Аз съм писател, предполага се, че би трябвало да знаем тия неща. Първият ослепял се почувства поласкан, представете си, един писател, настанен в дома ми, но тогава го загриза едно съмнение, дали би било възпитано да попита другия как се казва, възможно беше дори да го познава по име, можеше дори да го е чел, все още се колебаеше така между любопитството и дискретността, когато жена му отправи въпроса директно, Как се казвате, Слепите нямат нужда от име, аз съм този глас, който чувате, останалото не е важно, Но сте написали книги и тези книги носят вашето име, каза жената на лекаря, Сега никой не може да ги прочете, следователно сякаш не съществуват. Първият ослепял прецени, че посоката на разговора се отклонява прекалено много от въпроса, който най-силно го интересуваше, А как попаднахте в дома ми, попита, Като много хора, които вече не живеят, където са живели, намерих дома си зает от хора, които не пожелаха да чуят никакви доводи, може да се каже, че ни изхвърлиха надолу по стълбите, Далече ли е домът ви, Не, Направихте ли още някой опит да си го върнете, попита жената на лекаря, сега често хората се местят от дом на дом, Опитах още два пъти, И продължаваха ли да са там, Да. А какво мислите да правите, след като знаете, че този дом е наш, пожела да узнае първият ослепял, ще ни изгоните ли, както другите са направили с вас, Нямам нито възрастта, нито силите за такова нещо, а дори и да ги имах, не вярвам да можех да съм в състояние да прибягна до такива експедитивни методи като този, един писател в живота си се научава на търпение, то му е било необходимо, за да пише, Следователно ще оставите ли дома ни, Да, ако не намерим друго решение, Не виждам какво друго решение може да бъде намерено. Жената на лекаря вече предчувстваше какво ще каже писателят, Вие с жена ви, както и приятелката, която ви придружава, живеете някъде, предполагам, Да, в нейния дом, Далече ли е, Не може да се каже, че е далече, Тогава, ако ми позволите, имам едно предложение за вас, Кажете, Да останем както сме си, в този момент и двамата имаме дом, в който да можем да живеем, аз ще продължа да следя какво става с моя, ако някой ден го намеря празен, веднага ще се преместя там, вие ще правите същото, ще идвате тук редовно и когато видите, че ни няма, ще си дойдете, Не съм сигурен, че идеята ми допада, Не очаквах да ви допадне, но се съмнявам, че ще ви допадне повече и единствената алтернатива, която ни остава, Коя е тя, Веднага да си върнете дома, който ви принадлежи, Но при това положение, Точно така, при това положение ние ще отидем да живеем там, на ваше място, Не, това е немислимо, намеси се жената на първия ослепял, да оставим нещата така, както са си, след време ще видим, Хрумна ми, че има още едно решение, каза писателят, Какво е то, Да живеем тук като ваши гости, апартаментът ще стигне за всички, Не, каза жената на първия ослепял, ще продължим както досега, ние ще живеем с нашата приятелка, няма нужда да те питам дали си съгласна, добави, обръщайки се към жената на лекаря, А аз няма нужда да ти отговарям, Благодаря на всички, каза писателят, в действителност през цялото време очаквах да дойдете да потърсите дома си, Да се задоволява с каквото разполага, е най-естественото за слепия човек, каза жената на лекаря, Как живяхте от началото на епидемията, Излязохме от интерната преди три дни, О, вие сте от онези, които бяха поставени под карантина, Да, Трудно ли беше, Би било малко да се каже, Ужасно, Вие сте писател, както казахте преди малко, длъжен сте да познавате думите, следователно знаете, че прилагателните за нищо не стават, ако един човек убие друг например, би било по-добре да го кажем така, просто така, и да вярваме, че ужасното деяние само по себе си ще е толкова шокиращо, че няма да се налага да казваме, че е било ужасно, Искате да кажете, че думите са ни в повече, така ли, Искам да кажа, че чувствата не ни достигат, Или са достатъчно, но сме престанали да употребяваме думите, които ги изразяват, Следователно сме ги загубили, Бих искал да ми кажете как живеехте под карантина, Защо, Аз съм писател, Трябва човек да е бил там, Писателят е като всеки друг човек, не може да знае всичко, нито да преживее всичко, трябва да пита и да си представя, Някой ден може и да ви разкажа какво беше, после ще можете да напишете книга, Вече я пиша, Как, нали сте сляп, Слепите също могат да пишат, Искате да кажете, че сте имали достатъчно време да научите брайловото писмо, Не познавам брайловото писмо, Тогава как пишете, попита първият ослепял, Ще ви покажа. Стана от стола, излезе, след минута се върна, в ръката си носеше лист хартия и химикалка, Това е последната цяла страница, която съм написал, Не можем да я видим, каза жената на първия ослепял, Аз също не мога да я видя, каза писателят, Тогава как можете да пишете, попита жената на лекаря, гледайки листа, където в сумрака на стаята се виждаха едни доста сбити редове, на места дори се застъпваха, По усет, отвърна писателят, не е трудно, листът се поставя върху някаква повърхност, която да е малко мека, каквито са например другите листове, после трябва просто да се пише, Но при положение че не виждате, каза първият ослепял, Химикалката е добър работен инструмент за слепите писатели, не им помага да прочетат написаното, но помага да разберат къде са писали, достатъчно е да се проследи с пръст релефа на последния изписан ред, и така до края на листа, после трябва да се изчисли състоянието до новия ред и да се продължи, лесно е, Забелязвам, че редовете на места се застъпват, каза жената на лекаря, като внимателно взе от ръката му листа, Откъде знаете, Аз виждам, Виждате ли, върнало ви се е зрението, така ли, как, кога, попита нервно писателят, Предполагам, че съм единственият човек, който така и не е ослепял, А защо, какво е обяснението ви за това, Нямам никакво обяснение, вероятно изобщо няма такова, Това означава, че сте видели всичко, което става, Видях каквото видях, нямах друг избор, Колко човека бяха под карантина при вас, Близо триста, Откога, От самото начало, излязохме едва преди три дни, както ви казах, Мисля, че съм първият ослепял, каза първият ослепял, Трябва да е било ужасно, Отново тази дума, каза жената на лекаря, Извинете ме, внезапно започна да ми изглежда смешно всичко, което пиша, откакто ослепяхме, аз и моето семейство, За какво става дума, За това, което преживяхме, за нашия живот, Всеки трябва да говори за това, което знае, а за онова, което не познава, трябва да попита, Аз ви питам вас, И аз ще ви отговоря, не знам кога, някой ден. Жената на лекаря докосна с листа ръката на писателя, Нали нямате нищо против да ми покажете къде работите и какво пишете, Тъкмо обратното, елате с мен, Може ли и ние да дойдем, попита жената на първия ослепял, Къщата си е ваша, каза писателят, аз съм тук само пътьом. В спалнята имаше една малка маса с угаснала лампа, Мътната светлина, която влизаше през прозореца, позволяваше да се видят, отляво, няколко бели листа, при дясната ръка, други, вече изписани, а в средата имаше един лист, изписан до средата. Имаше две нови химикалки до лампата. Ето, каза писателят. Жената на лекаря попита, Може ли, и без да дочака отговора, взе изписаните листове, бяха около двадесет, прекара очи по ситните букви, по редовете, които се качваха и спускаха, по думите, изписани върху белотата на листа, записани в слепотата, Аз съм само пътьом, беше казал писателят, и това бяха знаците, които оставяше, минавайки. Жената на лекаря постави ръка върху рамото му, а той я взе в своите ръце и бавно я поднесе към устните си, Не се губете, не позволявайте да се изгубите, каза, и тези думи бяха толкова неочаквани и загадъчни, че сякаш не бяха казани на място.