Жозе Сарамаго - Слепота

Жената на лекаря вече беше сложила на масата част от малкото останала им храна, после им помогна да седнат, Дъвчете бавно, помага да се залъже стомахът. Кучето, облизало сълзите, не дойде да моли за храна, беше свикнало да гладува, освен това навярно си беше помислило, че няма право след сутрешния банкет да взема, макар и малко, от устата на жената, която беше плакала, останалите сякаш нямаха никакво значение за него. В средата на масата тривърхата лампа чакаше жената на лекаря да обясни каквото беше обещала, случи се, след като ядоха, Дай си ръцете, каза на кривогледото момченце, после бавно ги насочи, докато казваше, Това е основата, кръгла, както виждаш, а това е стълбчето, което придържа горната част, резервоар за дървено масло, тук, внимавай да не се изгориш, са трите връхчета, едно, две, три, от тях излизат фитилите, ленти от плат, които смучат от маслото вътре, запалват се и те горят, докато има масло, светлинките са слаби, но стигат, за да виждаме, Аз не виждам, Някой ден ще виждаш и тогава ще ти подаря лампата. Какъв цвят е, Никога ли не си виждал предмет от пиринч, Не знам, не помня, какво е пиринч, Пиринчът е жълт, О. Кривогледото момченце се позамисли, Сега ще попита за майка си, помисли жената на лекаря, но се излъга, момчето каза само, че иска вода, беше много жадно, Ще трябва да почакаш до утре, нямаме вода вкъщи, точно в този момент се сети, че да, има вода, около пет литра или повече ценна вода, непокътнатото съдържание на казанчето на тоалетната, не можеше да е по-лоша от онази, която бяха пили по време на карантината. Беше сляпа в тъмното, отиде до банята, пипнешком вдигна капака на казанчето, не можеше да види дали наистина има вода, имаше, казаха й го пръстите, потърси чаша, топна я и много внимателно я напълни, цивилизацията се беше върнала към първобитните кални извори. Когато отново отиде в хола, всички продължаваха да си седят по местата. Лампата осветяваше лицата, които се обръщаха към нея, сякаш им казваше, Ето ме, тук съм, вижте ме, възползвайте се, гледайте, защото тая светлина няма да трае вечно. Жената на лекаря поднесе чашата до устните на кривогледото момченце, каза, Ето ти вода, пий бавно, бавно, наслаждавай й се, една чаша вода е като чудо, не говореше на него, не говореше на никого, просто известяваше на света чудото, което представлява една чаша вода. Къде я намери, дъждовна вода ли е, попита мъжът й, Не, от казанчето е, А нямахме ли една голяма бутилка с вода, когато тръгнахме оттук, попита отново той, а жена му възкликна, Да, как не се сетих, една голяма бутилка до средата и друга, която дори не беше започната, о, каква радост, не пий, не пий повече, това го казваше на момчето, сега всички ще пием чиста вода, ще сложа най-хубавите ни чаши на масата и ще пием чиста вода. Този път взе лампата и отиде в кухнята, върна се с бутилката, светлината минаваше през нея, караше бижуто вътре да искри. Постави я върху масата, отиде да вземе чашите, най-хубавите, които имаха, от много фин кристал, после бавно, сякаш изпълняваше ритуал, ги напълни. Най-сетне, каза, да пием. Слепите ръце потърсиха и намериха чашите, вдигнаха ги разтреперани. Да пием, повтори жената на лекаря. В средата на масата лампата беше като слънце, обградено с бляскави небесни тела. Когато чашите бяха оставени, момичето с тъмните очила и възрастният с черната превръзка плачеха.

Нощта беше неспокойна. Неясни отначало, неопределени, сънищата обикаляха от спящ на спящ, вземаха оттук, вземаха оттам, отнасяха със себе си нови спомени, нови тайни, нови желания, затова заспалите въздишаха и мърмореха, Този сън не е мой, казваха, но сънят отвръщаше, Все още не познаваш твоите сънища, така момичето с тъмните очила разбра кой е възрастният с черната превръзка, който спеше там на две крачки, така той реши, че знае коя е тя, само така реши, защото не е достатъчно сънищата да са взаимни, за да бъдат еднакви. Заваля, когато утрото вече просветваше. Вятърът засили срещу прозореца силния дъжд, който прозвуча като удар с хиляди камшици. Жената на лекаря се събуди, отвори очи и промърмори, Как вали, после отново ги затвори, в стаята продължаваше да е тъмна нощ, можеше да спи. Но не остана така и минута, събуди се рязко с мисълта, че има да прави нещо, но все още нищо не разбираше, дъждът просто й казваше, Стани, какво ли искаше дъждът, Бавно, за да не събуди мъжа си, излезе от стаята, прекоси дневната, спря за момент, за да погледне спящите на канапетата, после продължи по коридора към кухнята, от тази страна на сградата валеше най-силно, вятърът духаше най-силно. С ръкава на халата, който беше облякла, забърса мътното стъкло на вратата и погледна навън. Небето, цялото небе беше един-единствен облак, дъждът валеше поройно. На пода на балкона бяха струпани мръсните дрехи, които бяха съблекли, там беше и найлоновата торба с обувките, които трябваше да се измият. Да мие и пере. Последният воал на съня внезапно се вдигна, това трябваше да прави. Отвори вратата, направи една крачка, неспирният дъжд я намокри от главата до петите, сякаш се намираше под водопад. Трябва да се възползвам от тази вода, помисли. Отново влезе в кухнята и доколкото можеше да не вдига шум, започна да събира легени, канчета, тенджери, всичко, което можеше да съхрани малко от този дъжд, който се спускаше от небето на въжета, на завеси, които вятърът люшкаше, които вятърът блъскаше по покривите на града като гигантска и шумна метла. Занесе ги навън, разположи ги по протежението на балкона до решетката, сега щеше да има вода да изпере мръсните дрехи и да измие гнусните обувки, Да не спира, нека този дъжд да не спира, мърмореше, докато търсеше из кухнята сапуните, препаратите, парцалите, всичко, което можеше да помогне малко да се почисти, поне малко да се почисти тази мръсотия от душата. От тялото, каза, сякаш за да поправи метафизическата си мисъл, после добави, То е същото. Тогава, сякаш само това трябваше да е неизбежното заключение, хармоничното сливане между онова, което беше казала, и другото, което беше помислила, съблече със замах мокрия халат и гола, приемайки върху тялото си, веднъж, ласките, и втори път, шибането на дъжда, започна да пере дрехите, като в същото време миеше и себе си. Шумът от водата наоколо й попречи да разбере веднага, че вече не е сама. На вратата на балкона се бяха появили момичето с тъмните очила и жената на първия ослепял, какво ли предчувствие, каква ли интуиция, какъв ли вътрешен глас ги беше събудил, не се знае, както не е ясно и как бяха успели да намерят пътя дотук, няма смисъл сега да търсим обяснения, догадките са свободни. Помогнете ми, каза жената на лекаря, когато ги видя, Как, след като не виждаме, попита жената на първия ослепял, Свалете дрехите, които сте облекли, колкото по-малко имаме да сушим после, толкова по-добре, Но ние не виждаме, повтори жената на първия ослепял, Все едно, каза момичето с тъмните очила, ще направим, каквото можем, А аз после ще довърша, каза жената на лекаря, ще доизчистя каквото е останало мръсно, а сега на работа, хайде, ние сме единствената на света жена с шест ръце и две очи. Може би в отсрещната сграда, зад онези затворени прозорци, някои слепи, мъже и жени, събудени от яростта на постоянните пориви, с чело опряно върху студеното стъкло, покривайки с дъха си замъгляването от нощта, си спомнят времето, когато така като сега са гледали дъжда да вали от небето. Не могат да си представят, че оттатък има три жени, голи, голи, както са дошли на света, приличат на луди, хора с нормален разсъдък не биха застанали да перат на балкона под погледите на съседите, още повече пък в такъв вид, какво от това, че всички сме слепи, подобни неща не бива да се правят, Господи, как се стича по тях дъждът, как се спуска между гърдите им, как се задържа и се губи в тъмната част на слабините, как накрая мокри и обгръща бедрата, може би сме си помислили лошо за тях несправедливо, може би просто не сме в състояние да видим какво красиво и славно нещо се случва в историята на града, от пода на балкона се спуска завеса от пяна, какво не бих дал да се спусна с нея, да падам безспир, чист, измит, гол. Само Господ ни вижда, каза жената на първия ослепял, която въпреки разочарованията и трудностите поддържа твърдо убеждението, че Господ не е сляп, на това жената на лекаря отговори, Дори и той не ни вижда, небето е покрито, само аз мога да ви видя, Грозна ли съм, попита момичето с тъмните очила, Слаба си и си мръсна, но грозна никога няма да бъдеш, Ами аз, попита жената на първия ослепял, Мръсна и слаба като нея, не си толкова хубава, но си по-хубава от мен, Ти си хубава, каза момичето с тъмните очила, Откъде знаеш, след като никога не си ме виждала, Два пъти те сънувах, Кога, Вторият път беше тази нощ, Сънувала си дома, понеже си се чувствала спокойна и сигурна, нормално е, след всичко, което преживяхме, в твоя сън аз съм била домът, и понеже за да ме видиш, е трябвало да ми сложиш някакво лице, си го измислила, Аз също те виждам хубава, а никога не съм те сънувала, каза жената на първия ослепял, Което само идва да покаже, че слепотата е провидението на грозните, Ти не си грозна, Да, наистина не съм, но възрастта, На колко си години, попита момичето с тъмните очила, Наближавам петдесетте, Като майка ми, А тя, Тя какво, Продължава ли да е хубава, Била е и по-хубава, Това се случва с всички ни, все сме били нещо повече, Ти никога не си била толкова, каза жената на първия ослепял. Думите са такива, прикриват много, свързват се една с друга, сякаш не знаят къде искат да стигнат, но внезапно заради две или три, или четири, които се появяват изневиделица, прости сами по себе си, едно лично местоимение, едно наречие, един глагол, едно прилагателно, и ето че вълнението неудържимо се изкачва към повърхността на кожата и очите и взривява подредените чувства, понякога е от нерви, които повече не могат да издържат, понесли са много, понесли са всичко, сякаш са имали щит, казват, Жената на лекаря има нерви от стомана, а в крайна сметка жената на лекаря избухва в сълзи заради едно лично местоимение, едно наречие, един глагол и едно прилагателно, просто граматични категории, просто думи, каквито са и другите две жени, неопределителни местоимения, и те плачливи, които се присъединяват към онова с пълния глас, три голи грации под дъжда, който вали. Такива моменти не могат да продължават вечно, повече от час тези жени са там, време е да почувстват студа, Студено ми е, каза вече момичето с тъмните очила. За дрехите друго не може да се направи, обувките са повече от чисти, сега е време да се изкъпят и жените, сапунисват косите и гърбовете си една на друга и се смеят, както само като момичета са могли да се смеят, докато са играли на сляпа баба в градината, когато още не са били слепи. Съмна, първото слънце надникна иззад рамото на света, преди отново да се скрие зад облаците. Продължава да вали, но по-слабо. Перачките влязоха в кухнята, избърсаха се и се изсушиха с хавлиените кърпи, които жената на лекаря донесе от шкафа в банята, кожата им мирише на прах за пране много силно, но такъв е животът, като няма риба, и ракът е риба, сапунът се разпадна мигом, въпреки това в тая къща сякаш има всичко, или просто знаят как да използват най-добре нещата, с които разполагат, накрая се облякоха, раят беше там отвън, на балкона, халатът на жената на лекаря е подгизнал, но тя си сложи една рокля на цветя и клонки, захвърлена от години, и стана най-красива от трите.