Жозе Сарамаго - Слепота

Като се има предвид, че умрелите принадлежаха както на едната, така и на другата стая, обитателите и на двете се събраха, за да решат дали първо ще ядат и после ще погребат труповете, или обратното. Сякаш никой не се интересуваше кои са умрелите. Петима от тях се бяха настанили във втората стая, не се знае дали са се познавали отпреди, или ако не са се познавали, дали са имали време и желание да се представят и да си поприказват. Жената на лекаря не помнеше да ги е виждала, когато дойдоха. Останалите четирима, да, тях ги познаваше, бяха спали с нея, така да се каже, под един покрив, въпреки че за единия от тях не знаеше нищо повече от това, и как ли би могла да знае, та нали самоуважаващият се човек не говори за интимни неща пред първия срещнат, като например, че е бил в хотелска стая и е правил любов с едно момиче с тъмни очила, на което, от друга страна, ако е същото, за което става дума, и през ум не му минава, че е било и все още е толкова близо до човека, който го беше накарал да вижда всичко в бяло. Шофьорът на такси и двамата полицаи бяха другите убити, трима яки мъже, способни да се грижат за себе си, чиито професии бяха, макар и по различен начин, да се грижат за останалите, а в крайна сметка са тук, жестоко покосени в разцвета на живота, и чакат да се реши съдбата им. Ще им се наложи да изчакат живите да приключат с яденето, не заради привичния егоизъм на живите хора, а защото някой се сети съвсем смислено, че за да погребат девет тела в твърдата почва, и то с една-единствена мотика, ще трябва да се трудят поне до вечеря. И понеже би било недопустимо доброволците с добри намерения да работят, докато останалите си пълнят търбуха, беше решено да оставят умрелите за после. Храната идваше на индивидуални порции, следователно беше лесно да се разпредели, вземи ти, вземи ти, докато свърши. Но притесненията на някои слепци, които не бяха съвсем наясно, усложни нещата, които при нормални обстоятелства биха били удобни, въпреки че спокойната и необременена мисъл ни съветва да допуснем, че крайните проявления, които се случиха, си имат някаква причина, достатъчно е да си припомним например, че няма как да се знае предварително дали храната ще стигне за всички. В действителност всеки би разбрал, че не е лесно да се преброят слепи хора, както и да се разпределят порции без очи, които да ги видят и тях, и слепите. Да добавим и че някои от обитателите на втората стая с повече от заслужаваща порицание липса на почтеност искаха да се изкарат повече на брой, отколкото бяха наистина. В тая ситуация помогна, тя затова е там, жената на лекаря. Няколко казани навреме думи винаги могат да разрешат трудности, каквито многословните речи само биха влошили. Злонамерени и с лош характер бяха и онези, които не само се опитаха, но и успяха да вземат храна два пъти. Жената на лекаря се усети за осъдителната постъпка, но реши, че е по-разумно да не издава злоупотребата. Дори не искаше да си представя до какви последствия би довело, ако разкрие, че не е сляпа, най-малкото, което можеше да й се случи, беше да се превърне в слугиня на всички, най-многото, може би да стане робиня на някои. Идеята, за която се говореше в самото начало, да си определят отговорник за всяка стая, можеше, знае ли човек, да спомогне за разрешаването на подобни притеснения, а и на други, за беда още по-лоши, но при условие, че властта на този отговорник, със сигурност уязвима, със сигурност временна, със сигурност поставена под въпрос във всеки един момент, бъде използвана за благото на всички и като такава призната от мнозинството. Ако не успеем, помисли, накрая ще се избием тук едни други. Обеща си, че ще поговори по тая деликатна тема с мъжа си, и продължи да разпределя порциите.

Някои от мързел, други, защото стомахът им беше чувствителен, но на никого не му се искаше след хранене да отиде и да се прави на гробар. Когато лекарят, който заради професията си се чувстваше по-задължен от останалите, каза без особена охота, Хайде тогава да погребем онези, не се появи нито един доброволец. Изтегнали се в леглата, слепите искаха да ги оставят на мира да си помогнат на по-бързото храносмилане, някои заспаха веднага и в това нямаше нищо чудно, след многото уплах и страх, през които бяха преминали, телата им, макар и толкова слабо нахранени, се оставиха на отпускането, предизвикано от химията на храносмилането. По-късно, вече почти по залез, когато лампите с мъртвешка светлина заради намаляването на естествената сякаш започваха да стават по-силни, като в същото време разкриваха колко са слаби всъщност и как за нищо не можеха да послужат, лекарят, придружен от жена си, убеди двама мъже от своята стая да го придружат до вътрешния двор, поне, каза, за да разпределят работата, която трябваше да се свърши, и да отделят вече вдървените трупове, тъй като беше решено всяка стая да погребва своите. Привилегията на тези слепци беше онова, което би могло да се нарече илюзия за светлина. В действителност им беше все едно дали е ден, или е нощ, сутрешен сумрак или вечерен здрач, тихо утро или шумно време за обяд, слепите все си бяха обградени от бляскавата белота, както е слънцето посред мъглата. За тях слепотата не беше да живеят банално потънали в мрак, а насред бляскава слава. Когато лекарят допусна да му се изплъзне, че ще разделят телата, първият ослепял, който беше сред приелите да окажат помощ, пожела да му обяснят как биха могли да ги разпознаят, логичен въпрос за слепец, който смути лекаря. Този път жена му реши, че не бива да му се притичва на помощ, щеше да се издаде, ако го стори. Лекарят се измъкна хитро от затруднението благодарение на един радикален метод със стъпка напред, т.е. като призна собствената си грешка, Хората, каза с тон на човек, който се надсмива над себе си, така сме свикнали да имаме очи, че продължаваме да мислим, че можем да ги използваме, когато вече не ни служат за нищо, всъщност знаем единствено, че тук се намират четирима от нашите, шофьорът на такси, двамата полицаи и още един, който също беше с нас, затова решението е да хванем случайни четири от телата, да ги погребем, както си му е редът, и с това задължението ни ще е изпълнено. Първият ослепял се съгласи, другият също, та редувайки се и този път, започнаха да копаят гробове. Помощниците нямаше да узнаят, защото бяха слепи, че погребаните тела, без изключение, бяха точно онези, за които бяха говорили със съмнение, и няма нужда да казваме как се намеси онова, което приличаше на случайност, как ръката на лекаря, насочвана от ръката на жена му, хващаше някой крак или ръка, а той само трябваше да каже, Този. Когато вече бяха погребали две от телата, най-накрая от стаята се появиха трима мъже, готови да помогнат, най-вероятно нямаше да го направят, ако някой им беше казал, че вече е нощ. Психологически погледнато, дори когато човек е сляп, трябва да признаем, че има голяма разлика между това, да се копаят гробове на дневна светлина и след залез-слънце. Когато влизаха в стаята, потни, оцапани с пръст, усещайки още в ноздрите си първата сладникава миризма на разлагането, гласът на високоговорителя повтаряше познатите инструкции. Нямаше нито дума за случилото се, не се говори за изстрели, нито за убити от упор. А предупреждения като онова Напускането на сградата без предварително позволение означава незабавна смърт или Интернираните ще погребват без ритуали труповете във вътрешния двор, сега, заради жестокия житейски опит, който е върховен учител по всички дисциплини, придобиваха истински смисъл, докато съобщението, обещаващо кутии с храна три пъти на ден, звучеше гротескно-саркастично или иронично и беше още по-трудно за понасяне. Когато гласът млъкна, лекарят сам, защото вече започваше да опознава дома, отиде до вратата на другата стая, за да информира, Нашите вече са погребани, Щом сте погребали едните, можехте да погребете и другите, отвърна отвътре един мъжки глас, Разбрахме се всяка стая да погребе мъртвите, които са оттам, преброихме четирима и ги погребахме, Добре, утре ще се занимаем с нашите, каза друг мъжки глас, и после с различен тон, Не дойде ли още храна, попита, Не, отвърна лекарят, Но по високоговорителя казаха три пъти на ден, Съмнявам се, че винаги ще си изпълняват обещанието, Тогава ще трябва да си заделяме по нещо от храната, която идва, каза един женски глас, Струва ми се, че идеята е добра, ако искате, утре ще поговорим, Добре, каза жената. Лекарят вече си тръгваше, когато чу гласа на първия обадил се мъж, Да се знае кой командва тук. Изчака някой да му отговори, направи го същият женски глас, Ако не се организираме наистина, ще командват гладът и страхът, вече е достатъчно срамно, че не отидохме с тях да погребем умрелите, Защо не ги погребете вие, след като сте толкова умна и разумна, Сама не мога, но съм готова да помогна, Няма смисъл да спорим, намеси се вторият мъжки глас, утре сутрин ще се заемем с това. Лекарят въздъхна, съжителството щеше да е трудно. Вече се отправяше към стаята, когато изпита остра нужда да се изходи. От мястото, където се намираше, не беше сигурен дали ще успее да стигне до тоалетните, но реши да опита. Надяваше се, че поне някой може да се е сетил да занесе там тоалетната хартия, която пристигна в кутиите с храна. Два пъти се обърка по пътя, беше съкрушен, защото нуждата все повече го притискаше, и вече в последните мигове на големия зор можа най-накрая да смъкне панталона си и да се намести на турския клозет. Вонята го задушаваше. Имаше усещането, че е настъпил нещо меко, изпражненията на някой, който не беше уцелил дупката на клозета или който беше решил да се облекчи, без да му пука вече за уважението. Опита се да си представи как ли изглежда мястото, на което се намираше, за него всичко беше бяло, бляскаво и светещо, такива бяха стените и подът, които не можеше да види, и колкото и да е абсурдно, се усети, че стига до заключението, че тук светлината и белотата миришеха лошо. Ще полудеем от ужас, помисли. После поиска да се избърше, но нямаше хартия. Опипа стената зад себе си, където трябваше да са поставките за тоалетна хартия или пироните, на които при липса на нещо по-добро можеше да е забучена някаква хартия, каквато и да е. Нищо. Почувства се толкова нещастен и злочест, че нямаше накъде повече, стоеше там с извити крака, придържайки панталона, който се влачеше по гнусния под, беше сляп, сляп, сляп и без да може повече да се владее, започна тихо да плаче. Пипнешком се придвижи с няколко стъпки, но се блъсна в отсрещната стена. Протегна едната си ръка, после и другата и накрая намери една врата. Чу провлачените стъпки на някой, който навярно също се опитваше да открие тоалетните и който се препъваше, Къде е тая гадост, мърмореше с неутрален глас, сякаш в края на краищата му беше все едно. Мина на две педи, без да разбере, че има още някой, но нямаше значение, ситуацията не стана неприлична. Ала щеше да стане наистина, човек в такова положение, както беше разгащен, в последния момент лекарят беше вдигнал панталона си, воден от някакво смущаващо чувство на срам. После го смъкна, когато реши, че е сам, но не се случи навреме, знаеше, че е мръсен, мръсен, колкото не помнеше някога да е бил в живота си. Има много начини да станеш животно, помисли, и това е само първият. Но не биваше да се оплаква прекалено много, все още си имаше някого, който нямаше нищо против да го почисти.