Жозе Сарамаго - Слепота

Все още под впечатление от трагичния инцидент предишната нощ, войниците, които носеха кутиите, се бяха разбрали, че няма да ги оставят близо до вратите, към двете крила, както горе-долу бяха правили преди, а ще ги сложат в атриума и сбогом, всичко хубаво, Нека ония да се оправят, казаха. Заслепяването, предизвикано от силната светлина навън и рязкото преминаване в полусянката на атриума, им попречи в първия момент да видят групата на слепите. Видяха ги веднага след това. Крещейки от ужас, хвърлиха кутиите на земята и изскочиха навън като луди. Двамата войници от ескорта, които чакаха на площадката, реагираха образцово пред опасността. Овладявайки, само Господ знае как и защо, съвсем оправдания си страх, те пристъпиха към прага на вратата и изпразниха пълнителите си. Слепите започнаха да падат един върху друг, падайки, продължаваха да отнасят още куршуми по телата си, което си беше чисто прахосване на муниции, всичко беше невероятно бавно, едно тяло, второ тяло, сякаш никога нямаше да престанат да падат, както понякога може да се види по телевизията или на кино. Ако все още сме във време, когато войниците трябва да се отчитат за изстреляните куршуми, то тези могат да се закълнат пред знамето, че са реагирали при законна самоотбрана, и в добавка на това, за да защитят своите невъоръжени другари, изпълняващи хуманитарна мисия, които внезапно са били застрашени от числено превъзхождаща ги група слепци. Изнесоха се в стремителен бяг към портала, прикрити от пушките, които останалите войници разтреперано бяха насочили между железата на оградата, сякаш останалите живи слепци всеки момент щяха да направят отмъстителен набег. Пребледнял от страх, единият от стрелците повтаряше, Аз повече вътре няма да се върна, ако ще да ме убият, и наистина не се върна. В един миг, още същия ден, почти привечер, когато трябваше да се смени охраната, той стана още един слепец сред слепите, имаше предимството да е от войската, защото иначе щеше веднага да остане там и да прави компания на слепите цивилни, колеги на ония, които беше раздробил със стрелба, и Бог знае какво биха му направили. Сержантът каза още, Най-добре ще е да се оставят да умрат от глад, няма човек, няма проблем. Както знаем, не липсват хора, каза и помисли това доста пъти, за щастие безценният остатък човещина накара същия да каже, Отсега нататък ще оставяме кутиите на средата на пътя, те да идват да си ги прибират, ще ги държим под око и при най-слабото подозрително движение, огън. Отправи се към командния пункт, включи микрофона и намирайки най-добрите думи, за които се сети, припомняйки си други подобни, чути при що-годе сходни обстоятелства, каза, Войската съжалява, че е била принудена да възпре с оръжие бунт, създаващ ситуация с непосредствен риск, за който не носи пряка или непряка вина, и предупреждава, че от днес интернираните ще вземат храната си извън сградата, като отсега са предупредени, че ще си понесат последствията в случай, че направят опит да нарушат реда, както стана преди малко и както стана предишната нощ. Направи пауза, без да знае много добре как е подходящо да завърши, беше забравил точните думи, със сигурност имаше такива, само успя да повтори, Нямахме вина, нямахме вина.

Вътре в сградата шумът от гърмежите, многократно отекващи в ограниченото пространство на атриума, беше предизвикал ужас. В първия момент хората си помислиха, че войниците ще нахлуят в стаите, изтребвайки с куршумите си всичко, което им се изпречи на пътя, че правителството е променило мнението си и е решило да прибегне до масово унищожение, някои се пъхнаха под леглата, други, от страх, не помръднаха, а неколцина може би си бяха помислили, че така е по-добре, пред калпаво здраве, по-добре никакво здраве, щом на човек му е писано да умре, по-добре да стане бързо. Първите, които реагираха, бяха заразените. Бяха хукнали да бягат, когато започна стрелбата, но после тишината ги окуражи да се върнат и отново се приближиха до вратата, която водеше към атриума. Видяха струпаните тела, кръвта, разстилаща се във вид на безформено петно върху плочите на пода, сякаш беше жива, и кутиите с храна. Гладът ги тласна навън, там беше желаната храна, наистина тя беше предназначена за слепите, тяхната щеше да бъде донесена след това според правилника, но сега правилникът да върви по дяволите, никой не ги вижда, а кой превари, той завари, вече са го казали хората преди тях от всички времена и места по света, а те не са били глупави за тия неща. Ала гладът беше силен колкото да ги тласне да направят три крачки, разумът се намеси и ги предупреди, че опасността е там и очаква непредпазливите, в онези безжизнени тела, особено в кръвта, кой знае какви пари, какви излъчвания и какви отровни зарази се отделят от раздробената плът на слепите. Те са мъртви, не могат да ни сторят нищо, каза някой, чието намерение беше да успокои самия себе си, както и останалите, но стана по-лошо, след като го каза, наистина слепите бяха мъртви и не можеха да се движат, забележете, нито мърдат, нито дишат, но кой е казал, че тази бяла слепота не е пък болест точно на духа, а ако е така, да предположим хипотетично, никога духовете на онези слепци не са били по-свободни от сега, когато са извън телата и следователно са по-свободни да правят каквото си пожелаят и особено да причиняват злини, защото всички знаят, че те по-лесно се правят. Но оставените там кутии с храна неудържимо привличаха погледите, толкова силни са доводите на стомаха, че не се вслушват в нищо, дори когато е за добро. От една от кутиите изтичаше бяла течност, която бавно се приближаваше към петното от кръв, най-вероятно беше мляко, цветът му не може да лъже. По-смели или по-големи фаталисти, невинаги е лесно да се направи разликата, двама от заразените тръгнаха и вече почти докосваха с лакоми ръце първата кутия, когато в празното пространство на вратата, която водеше към другото крило, се появиха няколко слепци. Такива възможности има въображението, а в подобни болестни ситуации май може всичко, на ония двамата, които бяха тръгнали за набег, им се стори, че внезапно мъртвите са станали от земята, слепи както и преди, несъмнено, но много по-опасни, защото със сигурност ги водеше духът на отмъщението. Разумно и тихо се оттеглиха към вратата на своето крило, може пък слепите да започнеха да се занимават с мъртвите, защото така повеляваха милостта и уважението, а ако не, можеше да оставят невидяна някоя кутия, макар и малка, в действителност заразените там не бяха много, затова може би най-доброто решение беше тъкмо това, да ги помолят, Моля ви, съжалете се над нас, оставете поне една малка кутия за нас, навярно днес няма да донесат повече храна след случилото се. Слепите се движеха като слепи, каквито си бяха, пипнешком, препъвайки се, влачейки крака, въпреки това, сякаш бяха организирани, успяха да си разпределят задачите ефикасно, едните, хлъзгайки се в лепкавата кръв и в млякото, започнаха веднага да изтеглят и изнасят труповете към вътрешния двор, другите се заеха с кутиите, една по една и осемте, оставени от войниците. Сред слепите имаше една жена, която създаваше впечатлението, че е едновременно навсякъде, помагаше в носенето, сякаш направляваше мъжете, нещо очевидно невъзможно за една сляпа, освен това дали случайно, или нарочно, няколко пъти извърна лице към крилото на заразените, сякаш можеше да ги види или усещаше присъствието им. Съвсем скоро атриумът остана празен. Нямаше други следи освен голямото петно от кръв и едно по-малко, което стигаше до него, бяло, от излялото се мляко. Другото бяха следи от крака, които се пресичаха, червени стъпки или просто мокри. Заразените възмутено затвориха вратата и отидоха да търсят трохи, толкова бяха разочаровани, че един от тях беше готов да каже, и това показва колко отчаяни бяха, Ако наистина ще ослепеем, ако такава е нашата съдба, по-добре отсега да бяхме отишли там, поне щяхме да ядем, Може войниците да донесат и нашата част, каза някой, Вие били ли сте в казармата, попита друг, Не, Щеше ми се и аз да мисля така.