Жозе Сарамаго - Слепота

Трябва да проверим дали няма наоколо някоя лопата или мотика, каквото и да е, само да става за копаене, каза лекарят. Беше сутрин, с големи усилия бяха примъкнали трупа до вътрешната ограда, бяха го оставили на земята сред боклука и шумата от дърветата. Сега трябваше да го погребат. Само жената на лекаря знаеше в какво състояние е убитият, лицето и черепът му бяха пръснати, имаше три дупки от куршум в гърдите и в областта на гръдната кост. Също така знаеше, че в цялата сграда няма нищо, с което може да се изкопае гроб. Беше обходила цялото пространство, което бе предвидено за тях, но не откри нищо освен един железен прът. Щеше да е от полза, но не беше достатъчен. А зад затворените прозорци на коридора, който вървеше покрай крилото, запазено за потенциално заразените, прозорците бяха по-ниско разположени от тази страна, беше видяла уплашени лица на хора, очакващи да дойде техният час, неизбежният момент, когато трябваше да кажат на останалите, Ослепях, или когато, ако се опитаха да скрият случилото се, някой погрешен жест щеше да ги издаде, някое извъртане на главата в търсене на сянка или някое препъване, което би било неоправдано за зрящите. Лекарят знаеше всичко това, думите, които беше изрекъл, бяха част от уговореното между двамата прикритие, сега вече жена му можеше да каже, Ами ако помолим войниците да ни хвърлят тук една лопата, Идеята си я бива, да опитаме, и всички се съгласиха, че да, идеята си я бива, само момичето с тъмните очила не промълви нито дума по въпроса за лопатата или мотиката, за момента всичките й приказки бяха през сълзи, и то самосъжаления, Аз съм виновна, плачеше тя, истината не можеше да се отрече, но също така е сигурно, ако това можеше да й послужи за утеха, че ако преди всяко наше действие, бяхме в състояние да предвидим всички последствия, произтичащи от него, да се замислим за тях сериозно, първо за непосредствените, после и за потенциално възможните, а накрая и за въображаемите, не бихме отишли по-нататък от първата мисъл, до която сме стигнали и спрели. Добрите и лошите резултати от нашите думи и действия се разпределят, да предположим, че по доста сходен и балансиран начин, във всички бъдещи дни, включително и в онези, безкрайните, когато вече няма да сме тук, за да го докажем, за да се поздравим или да поискаме прошка, впрочем твърди се, че тъкмо това е безсмъртието, за което толкова се говори, Може би, но този човек е мъртъв и трябва да бъде погребан. Та лекарят и жена му отидоха да преговарят, неутешимо, момичето с тъмните очила каза, че ще отиде с тях. От угризения на съвестта. Щом се появиха, на входа един войник им извика, Стой, и сякаш се страхуваше, че словесната заплаха, макар и енергична, няма да бъде уважена, стреля един път във въздуха. Стреснати, се отдръпнаха назад към защитната сянка на атриума, скриха се зад дебелите дъски на отворената врата. После жената на лекаря излезе сама, от мястото, където се намираше, можеше да следи движенията на войника и да се прикрие навреме, ако е необходимо. Нямаме с какво да погребем умрелия, каза, трябва ни лопата. На портала, но от другата страна, а не от тази, където беше паднал убитият, се появи още един военен. Беше сержант, но не предишният, Какво искате, извика, Трябва ни лопата или мотика. Нямаме такива неща, махайте се, Трябва да погребем трупа, Не го погребвайте, оставете го да гние, Ако го оставим, ще зарази въздуха, Ами да го зарази, тъкмо ще ви помогне, За въздуха няма прегради, той е отсам, но е и при вас. Настоятелният аргумент накара военния да се замисли. Беше дошъл да замести другия сержант, който беше ослепял и незабавно бе откаран там, където се прибираха болните, принадлежащи към сухопътната войска. Излишно би било да си обясняваме, че авиацията и флотът, всеки поотделно, също разполагаха със собствени бази, но по-малки, тъй като и служещите в тези войски бяха по-малко на брой. Жената има право, размисли сержантът, при такива случаи няма съмнение, че всички мерки са недостатъчни. Като предпазна мярка двама войници с противогази бяха излели върху кръвта две големи бутилки с амоняк, чиито последни изпарения все още предизвикваха сълзи у хората от отряда и щипеха лигавиците на носовете и гърлата им. Най-накрая сержантът заяви, Ще видя какво може да се намери, Ами храната, жената на лекаря се възползва от случая, за да му напомни, Храната още не е дошла, Само в нашето крило сме повече от петдесет души, гладни сме, това, което ни пращате, не стига за нищо, Храната не е проблем на войската, Някой трябва да оправи положението, правителството обеща да ни храни, Влизайте вътре, не искам да виждам никого на вратата, Мотиката, извика още жената на лекаря, но сержантът вече си беше отишъл. Утрото беше настъпило, когато в стаята се чу високоговорителят, Внимание, внимание, интернираните се зарадваха, помислиха, че им съобщават за храната, но не, ставаше дума за мотиката, Някой да дойде да я вземе, но никакви групи, да излезе само един, Аз ще отида, нали вече говорих с тях, каза жената на лекаря. Съдейки по разположението и по разстоянието, на което се намираше, по-близо до портала, отколкото до стълбата, навярно беше хвърлена отвън, Не бива да забравям, че съм сляпа, помисли жената на лекаря, Къде е, попита, Слез по стълбите, аз ще те насочвам, отговори сержантът, много добре, сега продължи напред, така, така, стой, завърти се малко надясно, не, наляво, по-малко, по-малко от това, сега направо, ако не се отклониш, ще се забиеш по нос върху нея, топло, вряло, по дяволите, казах да не се отклоняваш, студено, студено, пак се стопля, топло, все по-топло, готово, сега направи полукръг и аз отново ще те насочвам, не искам да стоиш тук като някоя магарица пред кладенец, обратно, че ми стоиш на портала, Не се безпокой, помисли тя, ще си отида от тук до вратата по права линия, в края на краищата е все тая, дори и да се усъмниш, че не съм сляпа, на мен ми е все едно, няма да влезеш тук вътре да ме вземеш. Сложи мотиката на рамо като някой копач, който отива на работа, и се упъти към вратата, без да се отклонява, Сержант, видяхте ли това, възкликна един войник, все едно има очи, Слепите бързо се учат да се ориентират, обясни убедено сержантът.