Жозе Сарамаго - Слепота

Студеният нощен въздух освежи лицето му. Колко хубаво се диша тук отвън, помисли. Стори му се, че и кракът го боли доста по-малко, но това не го изненада, вече и преди нееднократно му се беше случвало същото. Намираше се на външната площадка, скоро щеше да се озове при стъпалата, Ще е най-трудното, помисли, да слизам с главата напред. Вдигна ръка, за да се увери, че въжето е там, и тръгна. Точно както бе предвидил, не беше лесно да мине от едно стъпало на друго, най-вече заради крака, който не му помагаше, и доказателството дойде веднага, когато насред стълбите едната му ръка се смъкна от стъпалото, тялото му падна на една страна и бе изцяло повлечено от мъртвия товар на проклетия крак. Болките незабавно се върнаха, с трионите, със свределите, с чуковете, и той самият не знае как успя да не закрещи. В продължение на дълги минути остана да лежи по корем, с лице, опряно в земята. Студеният бръснещ вятър, който излезе, го накара да потрепери. Върху себе си нямаше нищо друго освен риза и гащи. Раната беше изцяло в контакт със земята и той си помисли, Може да се инфектира, това беше глупава мисъл, не се сети, че се влачеше така от стаята, Добре, няма значение, те ще се погрижат за мен, преди да се е инфектирала, помисли после, за да се успокои, и застана на една страна, за да стига по-удобно до въжето. Не го намери веднага. Беше забравил, че се е озовал перпендикулярно на въжето, когато се изтърколи по стълбите, но инстинктът го накара да остане, където е. После разсъдливостта го подсети да седне и да се движи бавно, докато не докосна с бъбреците си първото стъпало. С ликуващо чувство на победа усети бодливото въже с вдигнатата си ръка. Вероятно тъкмо това чувство му помогна да открие веднага след това начин да се придвижва, без да влачи раната си по земята, застана с гръб към портала и използвайки ръцете си вместо патерици, както са правили едно време хората със сакати крака, започна да се мести с къси движения в седнало положение. Назад, да, защото в този случай, както и в други, е доста по-лесно да влачиш, вместо да буташ. Кракът му така не страдаше толкова, освен това лекият наклон на терена по посока към изхода му помагаше. Що се отнася до въжето, нямаше опасност да го изгуби, главата му почти опираше в него. Питаше се дали му остава още много до портата, не беше като да се движи на крак, а още по-добре на два, влачеше се на заден ход, и то на интервали от половин педя или дори още по-малко. Забравил за миг, че е сляп, извърна глава назад, сякаш за да провери колко му остава да измине, но срещна все същата бездънна белота пред себе си. Дали е ден, дали е нощ, се запита, добре, ако беше ден, вече щяха да са ме видели, освен това имахме само закуска, но това беше преди много часове. Изненадваха го логичната мисъл, която откриваше у себе си, бързината и точността на разсъжденията, виждаше се като друг човек, различен, и ако не беше тая злополука с крака му, можеше да се закълне, че никога през целия си живот не се е чувствал така добре. Гърбът му се удари в долната затворена част на портала. Беше стигнал. Войникът, който беше на пост, се беше скрил в будката, за да се предпази от студа. На него му се беше причул на няколко пъти лек шум, който не можа да идентифицира, но въобще не си и помисли, че може да идва отвътре, вероятно е било прошумоляването на дърветата, някое клонче, което от вятъра се е потъркало в оградата. Ала внезапно друг звук достигна до слуха му, този път различен, удар, по-точно сблъсък, който не можеше да е от вятъра. Нервен, войникът излезе от будката с насочен автомат и огледа портала. Не видя нищо. Обаче звукът се чу отново, по-силен, сега приличаше на стържене с нокти по неравна повърхност. Направи една крачка по посока на палатката, в която спеше сержантът, но се спря от мисълта, че ако вдигне фалшива тревога, ще трябва да изслуша цяла реч, сержантите не обичат да ги будят, дори когато има причина. Съвсем бавно между две вертикални железа на оградата, като призрак, започна да се появява едно бяло лице. Лицето на един слепец. Страхът смрази кръвта на войника и пак страхът го накара да насочи оръжието и да изстреля един откос от упор.

Разтърсващият гърмеж на изстрелите почти незабавно изкара от палатките полуоблечените войници, които представляваха отряда, натоварен с охраняването на лудницата и на хората в нея. Сержантът вече беше поел командването, Какво, по дяволите, беше това, Един сляп, един сляп, изломоти войникът, Къде, Там, и посочи портала с цевта на оръжието, Нищо не виждам там, Беше там, аз го видях. Войниците се бяха екипирали и чакаха строени, с пушки в ръце. Пуснете прожектора, нареди сержантът. Един от войниците се качи на платформата на камиона. След секунди бляскавият сноп освети портала и фасадата на сградата. Няма никого, говедо такова, каза сержантът и тъкмо се канеше да изрече още няколко военни любезности в същия дух, когато видя, че под портала се разстила една черна локва на ослепителната светлина. Очистил си го, каза. После, спомняйки си строгите заповеди, които му бяха дадени, извика, Назад, това се прихваща. Войниците отстъпиха, уплашени, но продължаваха да гледат локвата кръв, която бавно се стичаше в процепите между ситните павета на тротоара. Смяташ ли, че оня тип е мъртъв, попита сержантът, Трябва да е, отнесе цял откос право в лицето, отвърна войникът, който сега беше доволен от явното доказателство за добрия му мерник. В този момент друг войник извика нервно, Сержант, сержант, вижте там. На външната площадка на стълбите, прави, огрени от бялата светлина на прожектора, се виждаха няколко слепци, повече от десет, Не се приближавайте, извика сержантът, ако направите и една крачка, ще ви гръмна всичките. По прозорците на срещуположните сгради няколко човека, събудени от изстрелите, гледаха уплашено през стъклата. Тогава сержантът извика, Четирима души оттам да дойдат да вземат трупа. Понеже не можеха да се видят и преброят, тръгнаха шестима слепи. Аз казах четирима, изкрещя истерично сержантът. Слепите се докоснаха, отново се докоснаха и двама от тях останаха. Другите тръгнаха покрай въжето.