Жозе Сарамаго - Слепота

Когато след няколко часа високоговорителят съобщи, че могат да отидат да приберат храната за обяда, първият ослепял и шофьорът се обявиха за доброволци в мисия, където очите не бяха толкова необходими, достатъчно беше да могат да опипват с ръце. Кутиите бяха далече от вратата, която свързваше атриума с коридора, за да ги намерят, трябваше да вървят на четири крака. Помитаха пода отпред, протягайки едната си ръка, докато с другата се подпираха като на трети крак. Не срещнаха затруднения да се приберат в стаята само защото на жената на лекаря й беше хрумнала идеята, която съвсем внимателно прокара като дължаща се на собствения й опит, да нарежат на ивици едно одеяло и да направят нещо като въже, чийто край да е постоянно вързан от едната страна за външната дръжка на вратата на стаята, а от другата страна да се връзва всеки път за глезена на човека, който ще излиза да вземе храната. Отидоха двамата мъже, чиниите и приборите бяха дошли, но храната продължаваше да е като за петима, най-вероятно сержантът, командващ охранителния отряд, не знаеше, че там има още шестима слепци, след като от външната страна на портала, дори и при голяма бдителност за случващото се вътре зад главния вход, само по случайност можеше да се види в сянката на атриума как преминават хора от едното крило в другото. Шофьорът предложи да излезе и да се оплаче от липсата на храна, отиде сам, не пожела компания, Не сме петима, а сме единадесет, извика на войниците, а същият сержант му отговори оттам, Спокойно, и много повече ще станете, заяви го с тон, който трябва да се бе сторил насмешлив на шофьора, ако вземем под внимание думите, които каза, когато се върна в стаята, Сякаш ми се подиграваше. Разделиха храната, пет порции, разделени на десет, тъй като раненият продължаваше да не иска храна, само молеше за вода, да навлажнят устата му, моля. Кожата му гореше. Понеже не можеше да понася дълго време одеялото върху раната, от време на време откриваше раната, но студеният въздух в стаята почти веднага го принуждаваше да се завие, така прекарваше часове наред. Стенеше на равни интервали с нещо като приглушен стон, сякаш болката, постоянна, твърда, внезапно се беше усилила, преди да успее да я улови и задържи в границите на поносимото.

В средата на следобеда влязоха още трима слепци, изгонени от другото крило. Едната беше сестрата от кабинета на лекаря, която жена му разпозна веднага, а другите двама, така беше решила съдбата, бяха мъжът, с когото се намираше в хотела момичето с тъмните очила, и грубият полицай, отвел я до тях. Имаха време, колкото да стигнат до леглата и да седнат на тях, на случаен принцип, сестрата от кабинета плачеше отчаяно, а двамата мъже мълчаха, сякаш още не можеха да разберат какво им се е случило. Внезапно откъм улицата се чу врява, заповеди, придружени с крясъци, възмутени гласове. Слепите в стаята се обърнаха с лице към вратата и зачакаха. Не можеха да виждат, но знаеха какво ще стане в следващите минути. Жената на лекаря, седнала на леглото до мъжа си, каза тихо, Така и трябваше да стане, обещаният ад ще започне. Той стисна ръката й и промърмори, Не се отдалечавай, оттук насетне нищо не можеш да направиш. Виковете бяха намалели, сега се чуваха смесени шумове откъм атриума, бяха слепите, докарани като стадо, които се блъскаха едни в други, притискаха се в празното пространство на вратата, малцина объркаха посоката и се озоваха в други стаи, но повечето, с препъване, вкопчени един в друг на гроздове или пръснати поотделно, размахвайки тревожно ръцете си като удавници, влязоха в стаята като вихрушка, сякаш отвън ги тласкаше някаква навиваща машина. Неколцина паднаха и бяха стъпкани. Притиснати в тясната пътека, слепите малко по малко се отклоняваха към пространствата между леглата и там, като кораби, които насред бурята най-накрая са успели да влязат в пристанище, заемаха своето лично място, леглото, и протестираха, че повече никой няма да може да се побере, закъснелите да ходят да търсят някъде другаде да се установяват. От дъното лекарят извика, че има и други стаи, но малцината, останали без легла, се страхуваха да не се загубят из лабиринта, който си представяха, стаи, коридори, затворени врати, стъпала, за които щяха да разберат едва в последния момент. Най-накрая разбраха, че не могат да продължават да стоят там, и намирайки трудно вратата, през която бяха влезли, тръгнаха към неизвестното. Сякаш в търсене на последното все още сигурно убежище, слепите от втората група, онези петимата, успяха да заемат леглата, останали празни между тях и хората от първата група. Само раненият остана изолиран, беззащитен, на легло четиринадесет от лявата страна.