Жозе Сарамаго - Слепота

Доста трудно беше да се изкопае гроб. Земята беше твърда, калцирана, на педя под повърхността имаше корени. На свой ред копаха шофьорът, двамата полицаи и първият ослепял. Когато човек стои срещу смъртта, се очаква природата да го накара да забрави гнева и силата на отровата, да, казва се, че старата омраза не минава, и за това има много примери в литературата и живота, но тук не ставаше дума за стара вражда, та какво представлява един откраднат автомобил пред смъртта на човека, който го е откраднал, още повече, имайки предвид, трагичното състояние, в което се намира, защото не са нужни очи, за да се разбере, че това лице няма нито нос, нито уста. Не можаха да изкопаят по-надълбоко от три педи. Ако убитият беше дебел, шкембето му щеше да остане отвън, но крадецът беше слаб, направо вейка, още по-отслабнал от постите през последните дни, гробът щеше да стигне за двама като него. Нямаше молитви. Бихме могли да поставим кръст, сети се момичето с тъмните очила, угризенията я накараха да каже това, но никой от присъстващите нямаше сведения дали покойникът приживе беше мислил за нещата, свързани с Господ, и за религията, та по-добре беше да си затраят, ако друго поведение беше по-подходящо пред смъртта, отгоре на всичко да се направи кръст е доста по-сложно отколкото изглежда, да не говорим за това, колко време би се задържал с всичките тия слепци, дето не виждат къде стъпват. Върнаха се в стаята. На най-често посещаваните места, стига да не е на открито като двора, хората вече не се губят, с протегната напред ръка и с пръсти, които се движат като антенки на насекомо, стигат навсякъде, дори е твърде възможно в по-надарените слепци да се развие така нареченото трето око. Жената на лекаря примерно, невероятно е как тя успява да се движи и ориентира из тоя лабиринт от стаи, разни неясни помещения и коридори, как знае да завива на точното място, как спира пред вратите и ги отваря без колебание, как не й се налага да брои леглата, за да стигне до своето. Сега е седнала на леглото на мъжа си, разговаря с него, тихичко, както обикновено, вижда се, че са възпитани хора, и винаги имат какво да си кажат, не са като другата двойка, като първия ослепял и жена му, които след онези затрогващи изблици от срещата повече почти не си говореха, вероятно при тях по-мощна се е оказала настоящата тъга, а не някогашната любов, но с времето ще свикнат. Този, който неуморно повтаря, че е гладен, е кривогледото момченце, въпреки че момичето с тъмните очила на практика отнема храната от собствената си уста, за да я предостави на него. От доста часове момчето не е питало за майка си, но със сигурност пак ще усети, че тя му липсва, след като се нахрани, когато тялото бъде свободно от егоистичната бруталност, произтичаща от простата, но властна необходимост да оцелее. Дали заради случилото се сутринта, дали поради причини, непознати за нас, истината е, че кутиите с храна за закуска не бяха донесени. Вече идва време за обяд, почти един часът е според часовника на жената на лекаря, който тя току-що тайничко е погледнала, та не бива да се изненадваме, че нетърпеливостта на стомашните сокове беше решила няколко човека от това крило, както и от другото да отидат да чакат в атриума идването на храната, и това поради две чудесни причини, първата, като за пред хората, която водеше едните, защото така се печели време, а втората, скритата, която водеше другите, защото всеки знае, че кой превари, той завари. Общо не бяха по-малко от десет слепите, съсредоточени в шума, който външният портал би вдигнал, ако се отвори, и в стъпките на войниците, които трябваше да донесат благословените кутии. От своя страна, страхувайки се да не ослепеят веднага заради непосредствената близост със слепците, чакащи в атриума, заразените от лявото крило не посмяха да излязат, но неколцина от тях надничаха през процепа на вратата, нетърпеливи да дойде техният ред. Времето минаваше. Уморени да чакат, някои слепци бяха седнали на земята, по-късно двама или трима се върнаха в стаята. Малко след това се чу еднозначното скърцане на портала. Развълнувани, слепците се бутаха един друг и започнаха да се придвижват по посоката, където според външните звуци мислеха, че е вратата, но внезапно бяха обзети от неясното безпокойство, че няма да имат време да обяснят и да се оправдаят, спряха и веднага след това се върнаха назад, докато в същото време вече ясно започнаха да различават стъпките на войниците, носещи храната, и на въоръжения ескорт, който ги придружаваше.